Ала той нямаше да получи прошка, знаеше го. Духът на господаря Киори може би щеше да му прости за собственото си убийство, но не и за останалите. Никой нямаше да му прости.
— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.
Шигеру бе изненадан и учуден. По някакъв начин успяваше да продължава да брои. Въпреки чудовищните видения, които му пречеха да спи и изпълваха главата му с такова напрежение, че очакваше черепът му да експлодира всеки момент, а също обезсмисляха самото му съществуване, той продължаваше да брои. Това беше сто и осмата ароматизирана пръчка.
— Съжалявам, татко. Моля те, прости ми.
Той притисна челото си към пода. Непрекъснат глух шум от безкрили машини за летене изпълваше ушите му. Зад затворените му клепачи огромни фенери, които горяха без огън, го заслепяваха. Гърлото му се задушаваше от дразнещия вкус на цветния, видим въздух.
Сигурен бе в това — бе напълно луд.
Един представител от всяко поколение Окумичи беше прокълнат с дарбата да вижда бъдещето. В предишното поколение това бе баща му. В следващото бе Генджи. В неговото, нещастието се бе стоварило върху самия Шигеру. Онзи, който „виждаше“, неизменно страдаше, защото пророчеството невинаги ставаше понятно. Що се отнася до него, така и не се стигаше до разтълкуване на видението, само до страдание. Събитието се случваше и той нямаше представа какво ще е то, докато не преминеше от бъдещето в миналото. А след страданието идваше още страдание.
Ако го тормозеха само пророчески сънища, животът щеше да е поносим. Ала после започваха виденията при пробуждане. Самурай, истински обучен в бойни изкуства, можеше да издържа повече, но безмилостният поток на съзнанието, неосвободен дори от съня, можеше да се издържа само донякъде.
Небето се подпали и падна на земята, изгаряйки пищящи деца. Червеи на метални насекоми пълзяха из Йедо и тъпчеха търбусите си с човешка плът и издишваха отровен въздух, изпълнен със зловонието от труповете на плячката им. Милиони мъртви риби плуваха в отровените сребърни води на Вътрешно море.
Видяното с ума му надминаваше това, което виждаха очите му. Винаги. Нямаше миг покой.
Шигеру се спря на входа на храма. Поклони се пред телата на двете убити монахини и изобщо не му направи впечатление, че стъпи в двете локви, образувани от стичащата се от тях кръв, които се сливаха. Пълната луна се бе изкачила високо над замъка, когато по-рано той бе прекосил двора. Сега, когато се връщаше към семейното жилище, той забеляза, че нощта все още е осветена от лунната светлина, но самото кълбо не се виждаше, защото се бе скрило зад стените на замъка.
Леглото на жена му бе празно, завивката бе отхвърлена набързо настрани. Провери в стаите на децата. Тях също ги нямаше. Ето това не бе предсказал. Мрачна усмивка изкриви лицето му. Къде ли бяха? Имаше само една възможност.
Отиде в личната си оръжейница и се облече.
Метален шлем с пискюл от червена конска опашка и дървени рога.
Лакирана маска за лицето, която защитава бузите и челюстта.
„Нодова“ да прикрива гърлото му и две „соде“ със същата цел за раменете. „Донака“, „кусадзури“ и „хаитате“, изработени от стоманени плочки, достатъчно здрави, за да издържат на малките мускетни гюлета, опасваха гръдния му кош, слабините и бедрата. Освен двата меча, с които никога не се разделяше, в пояса си напъха английски пистолет кремъклия с пет куршума.
Шигеру бе командвал тази нощна стража. Без проблем изведе коня си от конюшнята. Никой не се усъмни в появата му. Когато нареди вратата да се отвори, тя бе отворена и той бързо напусна замъка с коня си.
Домът на неговия тъст Йоритада бе в планините, източно на кратко разстояние от замъка. Когато Шигеру стигна там, той завари Йоритада и десетима от неговите васали да го чакат пред стените. Бяха облечени както него — в пълно снаряжение. Шестима самураи държаха мускети на прицел.
— Не се приближавай — предупреди Йоритада — или ще бъдеш застрелян.
— Дойдох при жена си и децата си — рече Шигеру. — Изведи ги и ще си отида с мир.
— Умеко повече не е твоя жена — отсече Йоритада. — Тя се върна у дома и поиска защитата ми за себе си и за децата си.
Шигеру се разсмя, сякаш тъстът му беше казал нещо много смешно.
— Защита? От какво?
— Шигеру — обърна се към него Йоритада със спокоен и изпълнен с тъга глас, — умът и духът ти не са добре. Виждам това от много седмици. Тази вечер Умеко дойде при мен обляна в сълзи. Каза, че си започнал непрекъснато да шепнеш, денем и нощем, за кървавите мъчения на Ада. Децата треперят в твое присъствие. Моля те, поискай напътствия от владетеля Киори. Баща ти е мъдър човек. Той ще ти помогне.