— Млъкни, глупако! Знаем му името.
— Прибирайте се — отново им нареди Джимбо — или в противен случай няма да дойда в селото.
— О, ако си тръгнем сега, ще изпуснем всичко интересно.
— Да, предишния път лудият хвърляше хора през стената!
Джимбо погледна строго децата.
— Няма да дойда в селото и вдругиден.
— О, добре. Хайде, да тръгваме.
— Но ще дойдеш утре?
— Обещаваш ли?
— Обещавам — отвърна Джимбо.
Двете най-малки момиченца хванаха Горо за ръцете. Ако се бе възпротивил, нямаше да могат да го помръднат. Но Горо винаги се подчиняваше на жените. Възрастни жени, млади жени, малки момиченца. Изглежда, някои уроци — по твърдост или нежност, — които майка му бе му предала, се бяха настанили удобно в гънките на мозъка му. Когато двете момиченца го затеглиха след себе си, той ги последва, без да оказва съпротива.
— Джимбо!
Остана на място и наблюдава, докато децата се изгубиха по тясната пътека към долината. Не се обърна, докато и последното не изчезна от погледа му. Дневната светлина избледня с часа на маймуната. Беше време да приготви вечерната си каша. Запъти се направо към кухнята. Не изпитваше любопитство към необичайната ситуация. Ако поискаше да разбере какво става, абатът щеше да му каже.
Грижовно и благодарно той изми билките, които бе събрал в планината. Не след дълго дългите зелени листа щяха да бъдат накълцани на малки парченца. Щяха да украсят кашата и да й придадат празничен вкус и цвета на обикновено ястие. Откакто бе в манастира, бе загубил представа за месеците и дните. Сезоните се разпознаваха по-лесно. Сега бе зима. Коледа бе през зимата. Може би на днешния ден. Джимбо вече не беше християнин, но не виждаше нищо лошо в това да си спомни Коледа. Думите на Буда и Христос бяха съвсем различни, но доколко различни бяха посланията им? Не толкова различни, помисли си той.
— Джимбо, абатът иска да те види. — Таро надникна през прага. Беше облечен за път в жакет за езда вместо с монашеска роба. Двата меча бяха запасани в пояса му. Отвън конят тихо цвилеше.
Джимбо последва Таро в оръжейницата. Абатът даде знак на Джимбо да отиде при него, а на Таро поръча:
— Тръгвай. — Таро се поклони, скочи на коня си и препусна в галоп към портата. Падаше здрач. Под прикритието на тъмнината щеше да язди до вражеската територия на съседната провинция Йошино. Джимбо се помоли наум приятелят му да е в безопасност.
— Огромни метални зверове бълват пламъци — гласът на Шигеру се дочу откъм барикадираното здание. — Навсякъде се усеща миризмата на изгорена човешка плът.
Сохаку попита:
— Тези думи приличат ли ти на пророчество, Джимбо?
— Не знам как звучи пророчеството, преподобни абате.
— Мислех, че християнството е религия на пророчествата.
— Не знам. Не съм християнин.
— Но си бил — настоя Сохаку. — Вслушай се в думите му. Пророчески ли са?
— Понякога пророците са луди — отговори Джимбо, — но не всички луди са пророци.
Сохаку изсумтя.
— Нито съм луд, нито съм пророк. — Това е моят проблем.
Владетелят Генджи бе оставил недвусмислени инструкции. Когато чичо му започна да предсказва, трябваше да го повикат веднага. Откъде той изобщо знаеше, че чичо му ще започне да предсказва, също несъмнено бе въпрос на пророчество. Или на лудост. Колко по-прост би бил животът, ако васалът на владетеля виждаше вчера в миналото, днес в настоящето и утре в бъдещето. Покойният владетел Киори поне имаше достойнството да бъде дисциплиниран воин. Неговият внук и наследник прекарваше прекалено малко време според Сохаку в изучаване на пътя на самурая.
— Няма шогун — говореше Шигеру. — Няма мечове. Няма опашки на косите. Няма кимона.
— Реших, че това е пророчество — отсече Сохаку — и трябва да информирам владетеля Генджи. Таро ще стигне в Йедо след една нощ и един ден. Ще се върне с нашия господар след седем дни. Тогава ще се срещнеш с него.
— Питам се дали заслужавам подобна чест. Не съм непременно чужденецът от пророчеството на владетеля Киори.
Пророчеството, за което говореше Джимбо, беше онова, което казваше, че през новата година ще се появи чужденец, който ще държи ключа към оцеляването на рода Окумичи. Сохаку не залагаше особено на това пророчество. В края на краищата, ако владетелят Киори можеше да вижда бъдещето толкова ясно, защо не бе предотвратил собственото си убийство? От него обаче не се изискваше да вярва на каквито и да било пророчества. От него се изискваше да следва единствено разпорежданията на своя господар. А дори и това подлежеше на съмнение. Доколко — това Сохаку още не беше решил.