— Господарю Генджи!
Ала той й се поклони от седлото, пришпори жребеца и се отдалечи в галоп, последван от тримата си спътници.
Когато Сайки пристигна с двата свободни коня, Сачико вече бе помогнала на Хейко да върне обичайния си вид. Грубоватият възрастен самурай не им каза и дума по обратния път до Йедо. Така беше по-добре. Хейко бе в твърде лошо настроение, за да води неангажиращ разговор.
Същата нощ Генджи и хората му се подслониха в селска къща в северния край на равнината Канто. На следващия ден щяха да влязат в Йошино, територията на владетеля Гайхо, един от заклетите врагове на Генджи.
Конфликтът им не бе на лична основа. Генджи дори не бе сигурен, че ще разпознае Гайхо, ако го види. В случай, че напрегнеше паметта си, тя му рисуваше неясен образ, лишен от детайлите. Пълен, жизнерадостен мъж на около шейсет години. Или на седемдесет. Дали носът му бе остър или широк? Тъмна или побеляла бе косата му? Тъмна, помисли си Генджи, чрез използването на боя. Това издаваше известна суетност. Значи освен пълен и жизнерадостен Гайхо бе и суетен. Кога се бяха видели за последен път? Преди близо три години по случай издигането на Токугава Йемочи за шогун. Седяха в двата противоположни края на стаята, така че Генджи успя да хвърли само бегъл поглед на Гайхо, докато минаваше край него. В интерес на истината той не бе сигурен, че мъжът, когото си представяше, бе Гайхо. Този непознат обаче би убил Генджи при наличието на най-дребен претекст.
През живота им, както и през живота на бащите, дедите и дори прадедите им, между двете семейства не се бе случило нищо. Не бяха отправени или нанесени никакви обиди, нямаше трагична любов, нито битки за територия, влияние или от гордост. Проблемът бе елементарен и от общ характер. Това бе същият проблем за всички родове, които управляваха в продължение на двеста години шейсетте владения в страната. Проблемът се наричаше Секигахара.
Секигахара беше малко селце в Западна Япония, което не се отличаваше с особено значение. Ала през четиринайсетата година от управлението на император Го-йозей там се бе случило нещо, което продължаваше да управлява живота в страната. През една късна есенна утрин, когато падна мраз, а мъглата се вдигна, двеста хиляди самураи се разделиха на две вражески армии и влязоха в бой в долината близо до селището. Половината от тях последваха Токугава Йеясу, великия владетел на Канто. Другата половина се струпаха под знамената на Ишида Мицунари, регент на Западна Япония.
Предшественикът на Генджи — Нагамаса, застана на страната на Ишида. Месец преди битката в един сън му се разкри, че родът Токугава ще бъде лишен от всички права и привилегии, включително от наследствения статут на велик владетел. Когато падна мрак, Нагамаса с още осемдесет хиляди самураи бяха мъртви, а Йеясу беше върховен управник. Скоро той стана шогун, а титлата остана за семейството му до ден-днешен.
Генджи не се съмняваше във валидността на съня на праотеца си. Той просто не бе определил вярно времето.
Въпреки че Нагамаса почина и родът Окумичи беше откъм губещата страна, той не беше унищожен. Достатъчно противници на Токугава бяха оцелели, за да предотвратят пълното му унищожение. В продължение на двеста шейсет и една години те поддържаха и обмисляха отмъщението. В същото време партизаните на Токугава, сред които бяха предците на Гайхо, заговорничеха за окончателното им унищожение. Ето това правеше Япония дълги години, докато чужденците развиваха науката си и завладяваха света. А сега може би, докато Япония продължаваше да води отново и отново същата древна битка, чужденците щяха да завладеят Япония.
— Господарю. — Селянинът излезе на колене от стаята, главата му бе притисната към пода като орен плуг. — Почитаемата ви баня е готова. — Слабото тяло на мъжа трепереше от страх.
Генджи искаше да му каже да стане. В крайна сметка това бе неговият дом и Генджи не беше нищо повече от неканен гост. Ала, разбира се, не можеше да го каже. Той, подобно на селянина, чиято къща бе ангажирал за нощта, спазваше древния, неподатлив на промени етикет.
— Благодаря — отговори Генджи.
Все още прегънат на две в поклон, селянинът бързо се отмести от пътя, така че господарят да може да премине, без да си направи труда да стъпва около собственото му скромно тяло. Две надежди изпълваха свитото му от страх сърце. Първата бе господарят да не намери за обидна за личността му простата селска вана. Съпругата и дъщеря му бяха окървавили ръцете си, тъй като я бяха търкали един час след пристигането на владетеля. Той отправи тиха молитва към Амида Буда ваната да е достатъчно чиста. Втората му надежда бе, че господарят, привикнал към легендарните куртизанки на Йедо, няма да прояви интерес към дъщеря му. Тя бе петнайсетгодишна, с току-що разцъфтяла женственост и се смяташе, че е красавицата на селото. Сега си пожела тя да е толкова невзрачна, колкото бе дъщерята на Муко. Отправи още една безмълвна молитва към Амида Буда, в която молеше Състрадателния за защита и милост през тази опасна нощ.