Генджи знаеше коя е.
Как бе разбрал, тя нямаше представа. Възможно бе слуховете за представителите на рода Окумичи да са верни — това че във всяко поколение един от тях можеше да гадае бъдещето. Ако беше той, тогава щеше да знае нещо, което не бе известно на нея — дали ще го предаде или не. Дали доверието му означаваше, че тя няма да го предаде? Или че ще го направи и той приемаше бъдещето като фаталист?
Иронията не й убягна. Подозренията и объркването й нарастваха от очевидната липса на подобни прояви от негова страна. Да не би зад проявата на доверие да се криеше някаква тайна измама? В продължение на пет дни Хейко размишляваше по въпроса, а не стигаше дори до сянка на отговор. Беше напълно разстроена.
— Давам пени, за да разбера мислите ви — мис Гибсън й се усмихваше. Седяха в стая, която гледаше към вътрешния двор. Тъй като денят бе необичайно мек за сезона, всички плъзгащи се врати бяха отворени и превръщаха пространството в нещо като градински павилион.
— Пени? — попита Хейко.
— Пени е най-малката ни монета.
— Нашата най-малка монета е сен. — Хейко разбра, че мис Гибсън всъщност й предлагаше да й плати, за да разбере какво мисли. — Питате ме какво мисля ли?
Мис Гибсън отново се усмихна. В Япония невзрачните жени се усмихваха по-често от красивите. Това бе естествено, подкупващо усилие, което очевидно бе практикувано и от невзрачните американски жени. Мис Гибсън се усмихваше много свободно. Хейко смяташе, че това е добър навик. Той подчертаваше индивидуалността й и отклоняваше вниманието от тромавостта й. „Тромава“ беше слаба дума, за да се опише злощастната липса на физически дадености у американката. Ала след като Хейко бе започнала да я опознава, у нея се зароди привързаност към милата и нежна персона, която се криеше под отблъскващата, тромава външност.
— Това би било проява на неучтивост — обясни мис Гибсън. — Когато кажа: „Давам пени, за да разбера мислите ви“, аз показвам, че ми се струвате замислена и ви предлагам да ви изслушам, ако желаете. Това е.
— А, благодаря ви — самата Хейко също се засмя съвсем свободно. Това бе тайната на чара й. Докато останалите прочути гейши в Йедо се държаха високомерно, Хейко, най-красивата от тях, се усмихваше често като обикновено селско момиче. Ала само на онези, на които отдаваше предпочитание. Сякаш в тяхно присъствие тя имаше чувството, че красотата й е без значение, че сърцето й — незащитено, открито — им принадлежеше. Всичко това, разбира се, бе представление и всички го знаеха. Представлението обаче бе толкова ефективно, че мъжете с радост си плащаха за него. Не беше представление единствено с Генджи. Тя се надяваше той да не го разбира. Ако проумееше какво става, тогава щеше да му стане ясно, че тя го обича, а ако той узнаеше това, цялото равновесие щеше да бъде нарушено. Може би знаеше и затова й вярваше. И ето че мислите й отново я върнаха към това, което я терзаеше. Какво мислеше Генджи?
Хейко продължи:
— Мислех си колко ли ви е трудно, мис Гибсън. Годеникът ви е ранен. Вие сте далеч от дома и семейството. Това е най-трудната ситуация за една жена, нали?
— Да, Хейко. Най-трудната ситуация. — Емили затвори книгата, която четеше. Сър Уолтър Скот бе любимият писател на майка й, а сред неговите книги тя на практика обожаваше „Айвънхоу“. Освен медальона от нея това бе единственият друг спомен, който Емили запази след продажбата на фермата. Оттогава тя често препрочиташе любимите пасажи на майка си, припомняше си гласа й и плачеше в самотата на школата, мисията, кораба, а сега и тук, на това самотно място, далеч от гробовете на близките й. Зарадва се, че не плачеше, когато Хейко се появи. — Моля те, наричай ме Емили. Така би трябвало, след като аз ти казвам Хейко. А можеш да ми кажеш фамилното си име и аз също ще се обръщам към теб с „мис“.
— Аз нямам фамилно име — отговори Хейко. — Не съм от благороден произход.