В навечерието на петнайсетия си рожден ден Емили бе сама в детската стая. Братята й бяха заключени в мазето за една седмица, наказани там заради неизвестно провинение. Допреди два дни ги чуваше да плачат. Майка й бе на легло, в треска вследствие инфектирането на стара, неизлекувана рана. Емили току-що се бе преоблякла в нощница, когато видя пастрока си застанал на прага. Откога беше там? Достатъчно дълго, за да я види разсъблечена? Все по-често го откриваше зад себе си, когато не би трябвало да е там. Очите му блестяха и бяха широко отворени, все едно бе с висока температура.
— Добър вечер — поздрави го тя. Той бе поискал да го нарича на малко име, Джед. Въпреки че бе опасно да не му се подчини по какъвто и да било повод, тя не можеше да се насили да се обръща към него така. Тя затвори очи и започна да се моли безмълвно той да си отиде, както бе правил винаги досега.
Този път обаче остана.
Когато всичко свърши, той я притисна силно и заплака. Защо плачеше? Тя още не знаеше. Болеше я по странен начин. Ала тя не заплака. Не можеше. Не знаеше защо.
Трябва да бе заспала, защото се събуди от мъждукащата светлина на свещ и видя гротескно деформираното лице на майка си.
— Емили, Емили, скъпа моя Емили. — Майка й плачеше. Емили се огледа и видя, че лежи в кръв. Убита ли беше? В известен смисъл тази възможност не я плашеше. Това би било избавление.
Майка й я почисти с топла кърпа и я облече в най-хубавата й рокля за неделя. Не бе я носила дълго време. Вече не ходеха на църква. Роклята й беше твърде тясна в бюста и ханша, но тя обичаше да я носи. Баща й не пропускаше да й каже, че това е най-хубавата й рокля.
— Отивай във фермата на семейство Партън — заръча майка й. — Дай на мисис Партън това писмо.
Емили молеше майка си да тръгне с нея, да избавят братята й от мазето, да избягат заедно и да не се върнат никога.
— Том и Уолт — майка й поклати глава. — Трябва да платя за греховете си. Господ да ми прости, никога не съм искала да причиня вреда на невинни. Беше любов. Бях заслепена от любов.
Майка й загърна Емили с най-хубавото си палто и я изпрати. Беше много късно. Луната бе залязла. Пътят й осветяваха само ярките пролетни звезди.
Когато стигна фермата на Партън, небето пред нея избледняваше. Тя се запита защо зората идва от запад и се обърна. Пламъци обгръщаха дома й и се издигаха високо нагоре.
Семейство Партън я покани вътре. Бяха симпатична възрастна двойка, бяха израсли заедно с дядо й. Познаваха баща й от деня на раждането до деня на смъртта му. Тя никога не попита за писмото на майка си и те никога не заговориха за него. Ала не след дълго тя чу разговор помежду им.
— Винаги съм знаел, че не е злополука — казваше мистър Партън. — Момчето можеше да се катери като африканска маймуна още преди да е проходило.
— Тя беше прекалено страстна — отвърна мисис Партън. — Беше прекомерно емоционална.
— А и твърде хубава. Казват, че красотата е в очите на онзи, който гледа, и сигурно е така. Когато женската хубост е толкова очевидна, че всички я виждат, това не е хубаво. Мъжете проявяват слабост, лесно се изкушават.
— Това е опасност, която ние приехме — отбеляза мисис Партън. — Дъщерята е като майка си. Не си ли забелязал как я гледат мъжете? Дори собствените ни добродетелни синове?
— И кой е виновен? — попита мистър Партън. — Тя е още дете, но има лицето и тялото на вавилонска проститутка.
— Проклятието върви по женска линия — рече мисис Партън. — Какво ще правим?
Една нощ я събуди сън за смърт в пламъците. Видя сенки в тъмното и помисли, че отмъстителните демони са я последвали от съня й. Когато се приближиха към леглото, тя разпозна тримата синове на семейство Партън — Боб, Марк и Алън.
Преди тя да успее да се изправи или да заговори, те се придвижиха бързо. Усещаше ръцете им от всички страни. Натискаха я към леглото, закриха устата й, разкъсаха дрехите й и я опипваха.
— Вината не е наша — говореше Боб. — Твоя е.
— Твърде красива си — обади се Марк.
— Не е нещо, което да не си правила преди — настояваше Алън. — Нямаш девственост, за да я изгубиш.
— Запуши устата й с кърпа — предложи Боб.
— Завържи я — рече Марк.
— Ако си мълчиш, няма да те нараним — каза й Алън.
Вината бе нейна. Вината бе нейна. Смъртта на баща й, самоунищожението на майка й, невинното страдание на братята й. Тя престана да се бори.
Сложиха я да седне и свалиха нощницата й. Бутнаха я обратно на леглото и събуха бельото й.