— Това им бе спестено. Те не видяха повече от това, което бе пред очите им, и имаха своите нормални детски сънища.
Генджи каза:
— Баща ми беше пияница и бе пристрастен към опиума. Той би могъл да има неизвестни потомци, за които дори не знае.
Шигеру поклати глава.
— Алкохолът и опиумът в количествата, в които той ги вземаше, потискат значително сексуалното желание. Чудно е как е направил теб. — Шигеру се усмихна, въпреки че очите му бяха тъжни. — Безполезно е да се отрича. Ти го знаеш.
— Сигурен ли си, че няма други? — попита Генджи. — Дядо беше много силен, нали? Възможно ли е да имаш братя и сестри, които не познаваш? А те да имат свои деца?
— Баща ми беше силен, да, но беше и много съзнателен. Не би направил нищо, за да навлече проклятие на семейството.
— Продължаваш да го наричаш „проклятие“. Обикновено се смята за дарба.
— А ти как мислиш?
Генджи въздъхна и се отпусна на облегалката.
— Това направи ли дядо щастлив? Не съсипа ли баща ми? А, ти, погледни какво направи с теб. Не, ти си прав, това не е дарба. Надявах се някой друг да поеме товара. Все още се надявам.
— Не разбирам — рече Шигеру. — Ако имаш тези способности, ти ще знаеш. Непременно ще го знаеш. Как можеш да се надяваш да ги избегнеш?
— Дядо ми каза, че ги имам — отговори Генджи. — Освен това нямам конкретно доказателство.
— Не си ли имал видения?
— Надявам се, не — отвърна Генджи.
Вървяха дълбоко в гората извън замъка и беряха гъби шиитаке откъм сенчестата страна на най-старите вечнозелени дървета, когато дядо му му каза.
— Не го искам — рече Генджи. — Дай го на някой друг.
Дядо му се опита да запази сериозно изражение, но не успя. Генджи видя, че очите на възрастния човек проблеснаха, сигурен знак за развеселяване.
— Говориш като бебе — смъмри го дядо му. — Това няма нищо общо с искането или нежеланието.
— Все едно, не го искам — настоя Генджи. — Ако баща ми не може да го вземе, тогава дай го на чичо Шигеру.
— То не е мое, за да го давам или задържам — каза дядо му. — Ако беше… — Генджи чакаше, но дядо му не довърши мисълта си. В очите му вече не проблясваше весело пламъче. — Шигеру вече го има. И ти на свой ред ще го получиш.
— След като чичо вече го има, защо ми е и на мен? Мислех, че по едно и също време се пада само на един.
— По един от всяко поколение — отвърна дядо му. — Аз съм от моето, Шигеру — от своето, ти — от твоето.
Генджи седна на тревата и се разплака.
— Защо, дядо? Какви злини са направили нашите прадеди?
Дядо му седна до него и го прегърна през раменете. Докосването изненада Генджи. Дядо му обикновено не демонстрираше голяма привързаност.
— Един от прадедите носи отговорността — каза дядо му, — останалите от нас само следват кармата си. Хиронобу.
Генджи прокара ръкава по лицето си, изтри сълзите си и подсмръкна, за да предотврати стичането на секрета от носа по лицето.
— Хиронобу е нашият прародител. Той е основал тази провинция — Акаока, когато е бил шестгодишен. Аз ще стана на шест утре.
— Да, владетелю Генджи. — Дядо му му се поклони.
Генджи се засмя на престорената официалност и бързо забрави сълзите.
— Какво е направил Хиронобу? Мислех, че е голям герой.
— Ничие съществуване не изключва всякакви възможности. — Дядо му често говореше неща, които Генджи не разбираше. Сега отново го правеше. — Раждането и смъртта се случват отново и отново, от момент на момент. По-добре е някои прераждания да не се осъществят. Ние обаче никога не можем да разберем, преди да е станало твърде късно. Хиронобу се влюби в погрешната жена. Внучката на вещицата.
— Госпожа Шидзука? Мислех, че е принцеса.
Дядо му се усмихна и повтори думите си отпреди малко.
— Ничие съществуване не изключва всякакви възможности. — Повтарянето му не помогна. Генджи все още не разбираше. — Тя е била принцеса. Била е внучка на вещицата. Ако е останала в манастира, към който е принадлежала, не е щяла да има потомство, а никой Окумичи нямало да има нито едно видение, нито да изговори пророчество, нито да страда от това, че знае какво ще се случи. Разбира се, тогава можеше родът Окумичи изобщо да го няма. Виденията са ни спасявали много пъти. Доброто и злото наистина вървят ръка за ръка.
Дядото се поклони по посока на родовия гълъбарник, който беше в североизточната кула на замъка „Облак врабчета“. Той не се виждаше от това място в гората, но и двамата знаеха къде е. Трябваше да знаят в случай на нападение. Генджи почтително последва неговия пример.