Не вижда нито една глава с високо вързана на възел коса, нито някой със задължителните два самурайски меча. Косите на всички са разрошени, все едно това е сборище на луди хора или затворници, никой не е въоръжен. Всички лица са японски, но телата под тях са облечени в отвратителното облекло на чужденците. Напомня му за куклено представление пред малки деца и недодялани селски пантомими. Пита се отново дали нещо толкова смехотворно може да бъде видение.
На подиума възрастен мъж с оредяла побеляла коса удря по масата с малък дървен чук.
— Ред в залата! Ред в залата! Диетата ще бъде приведена в ред!
Никой не обръща и най-малко внимание. (Какво беше Диета?)
Повечето от поздравленията идват отляво, а ругатните — отдясно. Той е облечен в обикновена тъмносиня униформа без емблеми или отличителни знаци. Косата му е подстригана много късо, почти до скалпа. Ръцете му са сключени около дръжката на меч.
— Да живее императорът!
С този вик младият мъж забива меча дълбоко в гърдите на Генджи точно под гръдната кост. Генджи усеща внезапен удар от стълкновението, чувство на остро ужилване, сякаш оса е ухапала гърдите му, внезапно отпускане на всичките му мускули.
Бликналата кръв окъпва лицето му.
Всичко става бяло.
Спуска се тишина, последвана от тъмнина.
Но видението не е свършило.
Генджи отваря очи. Разтревожени лица надничат към него. От ъгъла, който заемат телата им, и вида на тавана зад тях той разбира, че лежи на пода.
Усеща как кръвта му пулсира от гърдите. Цялото му тяло му се струва студено и влажно. Не усеща никаква болка.
Множеството от лица се разделя и сред тях се появява една изключително красива жена. Без да се притеснява от кръвта, тя го взема в прегръдките си, люлее главата му и го притиска към гърдите си. По бузите й текат сълзи и падат на лицето му. Ридаейки, тя притиска бузата си към неговата. В продължение на няколко мига сърцата им бият в синхрон, после неговото бавно престава да тупти.
— Ти винаги ще бъдеш моят Блестящ принц — казва му тя. Игра с името му — Генджи. Същото име като на древен измислен герой.
Двама едри мъже, телохранители или полицаи, коленичат до него. Те също плачат, без да се притесняват.
— Владетелю Генджи — вика го единият. — Владетелю Генджи. — Това са единствените думи, които може да произнесе през сълзи.
— Дръжте се, господарю — казва другият. — Идва помощ. — Мъжът сваля палтото си и го притиска към раната. Генджи вижда кобура високо горе до ребрата, плосък пистолет, преди прикриван от палтото. Ах. Пистолетите заменят мечовете. Има смисъл. Пита се дали самураят носи един или два пистолета. Пита се също защо оръжието се носи скрито. Иска му се да попита, но му липсва сила, воля. Започва да се чувства много лек.
Жената му се усмихва през сълзи и му казва:
— Свърших превода тази сутрин. Питам се дали да използваме японското име или да преведем заглавието и на английски. Какво мислите?
— Не може да ви чуе, госпожо Шидзука — казва й един от мъжете. — Той е в безсъзнание.
Госпожа Шидзука бе вещицата и принцесата, която омагьосала основателя на рода. Това не можеше да е тя, освен ако не се бе преродила. Не, Генджи не вярваше в прераждането. Когато дървото изгори, пепелта не се превръща отново в дърво, също мъртвият човек не се връща към живота. Просто това е друга госпожа Шидзука, наречена на първата.
— Той ме чува — настоява госпожа Шидзука.
Генджи вижда, че хубостта й не е напълно японска. Очите й са лешников цвят, а не черни, косата й е светлокестенява. Чертите й са по-ясни и по-изразителни отвсякога, по-близки до тези на чужденците, отколкото на японците. Той не я познава. Ала всеки път, когато проучва това видение, тя му изглежда все по-позната. Напомня му на някого. На кого? Все още не знае. Това, което знае, е: госпожа Шидзука е най-красивата жена, която е виждал някога. (Или по-точно най-красивата, която някога ще види.)