— Това е спомен от видението, който не мога да възпроизведа — отговори Генджи. То изпълваше погледа му толкова живо сега, колкото и първия път, но той реши, че не е разумно да обременява повече чичо си. Беше му достатъчно да се справи с вече споделеното.
— Много лошо. Можеше да бъде важен насочващ знак.
— Да — съгласи се Генджи, — можеше.
Шигеру не внимаваше кой знае колко, докато Генджи правеше обръщение към насъбралото се множество. Вместо това той мислеше за видението на Генджи. Много събития трябваше да се случат, преди да се създадат обстоятелствата, които той бе предрекъл. Независимо в какъв упадък бяха самураите или колко бяха силни самураите, несъмнено щяха да изминат най-малко няколко години, преди Япония да бъде завладяна от някого. Някои не бяха загубили древните си способности по бойни изкуства и щяха да се сражават до смърт. Очевидно Генджи не бе един от тях. Във видението си той бе наречен изменник. Шигеру се надяваше, че това е клевета и не отговаря на истината.
Въпреки загрижеността си Шигеру хранеше надежда. За пръв път от месеци преследващите го видения бяха престанали. В часовете след пристигането на Генджи той вече не виждаше нищо по-различно от това, което виждаха другите. Може би влудяващият поток от видения беше спрян от същия загадъчен механизъм, който допускаше при Генджи само три видения. Не мислеше, че е трайно излекуван. Това би било твърде много. Виденията щяха да се върнат. Ала ако можеха да спират, макар и за кратко на всеки няколко дни, той бе убеден, че може да използва това време, както го използваше сега, за да възстанови самоконтрола си. Той бе обучен в бойни изкуства за целия си живот, за да се защитава от нападение. Какво представляваха тези видения, ако не нападение отвътре, от самия него? Те не бяха по-различни от всяко друго нападение, освен по произхода си. Нямаше да допусне да го победят.
Той чу името на Хиде и го видя да се покланя дълбоко на Генджи. Беше оповестено назначението му. Шигеру отбеляза кои от лицата на присъстващите изразяваха неудовлетворение. Това бяха хората, които трябваше да бъдат наблюдавани. Погледна Сохаку. Очакваше лицето му да изразява тревога и изненада. Но абатът от манастира Мушиндо, който беше и отново щеше да командва кавалерията, изслуша съобщението с пълно безразличие. Шигеру разбра по това, че ще трябва да убие стария си приятел. Единствената причина, поради която бе възможно назначението на Хиде да не ядоса Сохаку, можеше да е фактът, че вече е решил да предаде младия си господар. Ако Сохаку само знаеше онова, което той знаеше — докато чужденците завладяваха Япония, Генджи щеше да е неуязвим.
А когато дойде моментът, дори тогава Генджи ще има късмет. Той ще умре без страх, пропит от кръвта на собственото си сърце, в прегръдката на красива жена, която ще плаче за него.
Какво повече можеше да иска самураят?
III
Даймио
7
Сатори
Не всяка битка се печели чрез настъпление. Не всяко отстъпление е загуба. Настъплението е стратегия. Отстъплението също е стратегия.
Отстъплението трябва да бъде методично. То невинаги трябва да изглежда методично. Отстъплението е стратегия. Какъв вид ще бъде придаден на отстъплението, също е стратегия.
— Джимбо не е истинското ти име — каза Генджи.
— Кое име е истинското? — попита Джимбо.
Генджи се разсмя.
— Ти си чужденец, но си обръснал главата си, нахлузил си роба на дзенбудистки монах и говориш със същите гатанки, които обичаше да използва старият абат Дзенген. Той ли те научи на нашия език?
— Не, господарю. Абат Дзенген спаси живота ми по време на епидемията от холера; децата от селото, които ме гледаха след това, ме научиха да разбирам и да говоря.
— Колко странно. Съмнявам се, че някой от тях може да прочете и една буква.
— Аз също не мога, господарю мой.
— Тогава лингвистичното ти постижение е още по-впечатляващо. Сред нас няма човек, който да е прекарал година в американската провинция сред неграмотни селяни и да е научил езика ви толкова добре.
— О, благодаря ви, господарю, от името на моите учители. Те заслужават всички похвали.
Зимен бриз за кратко развя плата на палатката над тях. Генджи се загледа в бледото зимно небе. Слънчевата светлина вече избледняваше. Преди да мине часът на овена, те можеха да предприемат завръщането си в Йедо. Щяха да стигнат границата след полунощ и да прекосят враждебната територия на провинция Йошино по тъмно. Това им осигуряваше едно определено предимство: много по-малко вероятно бе да срещнат враждебни войски, отколкото през деня. Едно безсмислено клане за цялото пътуване беше повече от достатъчно.