— Както предсказа, Хиде избра за свой заместник Шимода — говореше Шигеру. — А Таро ще е следващият избран, така ли?
— Това не беше такова предсказание — каза Генджи. — Хиде е ясен като бистра вода. Това не е непременно дефект, когато става дума за охранител. Просто предположих, че той ще направи най-естественото нещо — да избере най-добрия си приятел.
— Не биваше да му позволяваш да назначава Таро. Той е пряк васал на Сохаку. Баща му и Сохаку са били бойни другари по време на селските въстания. Той самият получаваше всичките си заповеди от Сохаку. Не бива да му имаш доверие.
— След като Хиде му вярва, и аз му вярвам — отговори Генджи. — Важно е да се знае кога да делегираш права.
— Грешка е да приемаш за чиста монета първото си пророчество — каза Шигеру. — Защото през следващите десет години можеш да останеш в кома вследствие нападение от Таро, а после като се събудиш, да бъдеш убит на онова място, което си предсказал.
— Давам си сметка за това.
— Така ли? Тогава защо с лекота отхвърляш възможността Джимбо да е чужденецът, за когото владетелят Киори те е предупредил? Възможно е той да е този, който ще спаси живота ти.
— Чужденецът, когото срещнах през Новата година, вече ми спаси живота.
— Само ако ти наистина си бил обект на нападението — настояваше Шигеру, — а и още не е Нова година.
— За чужденците е. Съмняваш се, че аз съм бил жертвата?
— Сигурен съм, че не си бил.
— О? Ти не беше там, откъде знаеш? Може би чрез собствените си видения?
— Не, господарю. — Шигеру отговаряше на дразнещите подхвърляния на Генджи все по-церемониално. — Убеден съм заради естеството на нападението. Ти си вървял съвсем открит, а ударът е нанесен по паланкина, не по човека, който е вървял до него.
— Ние, японците, още не разполагаме с добри огнестрелни оръжия, но ги използваме, въпреки че лъкът може да е по-ефективно оръжие. Вече сме били лесна плячка за внесените от чужбина приумици.
— Убиецът не само не е бил заловен, но и е изчезнал, без да бъде видян.
— Той е бил на значително разстояние. Докато преследвачите стигнат там, той е бил изчезнал. В това няма нищо чудно.
— По всичко личи работата на нинджа — отбеляза Шигеру. — Той е стрелял по когото е възнамерявал да стреля. Водача на мисионерите.
— За да причини размирици и да предизвика нарастващо подозрение?
— Точно.
— Възможно е. Може би ще разгледам тази възможност.
По-нататъшният разговор беше осуетен от силни шумове, които идваха откъм залива Йедо. Сякаш три огромни дървета се прекършиха на две. После бреговата линия пред тях експлодира.
— Канонада! — извика Шигеру. — Корабите стрелят по дворците!
Генджи пришпори коня си през изпадналата в паника тълпа и се устреми в галоп към „Спокоен жерав“.
— Чакайте!
— Господарю!
Генджи не им обръщаше внимание. Шигеру, Хиде и Шимода също пришпориха конете си и го последваха. Таро погледна Сохаку за заповеди.
— Това ли е най-доброто, което можем да направим? — попита Сохаку. — Да хукнем към дулата на оръдията на чужденците?
— Господарю! — Таро с мъка обуздаваше коня си, който нямаше търпение да последва галопиращите си другари.
— Нашите водачи тръгнаха в грешната посока — отбеляза Сохаку.
— Господарю, на вашите заповеди! — Таро нямаше търпение да тръгне, подобно на коня си. Шестте месеца преструвки като монах не го бяха направили духовно лице.
Сохаку кимна.
Таро освободи натрупалото се напрежение от сдържането и конят му хукна напред. Таро се носеше бързо, монах с два несъответстващи на вида му меча, запасани в пояса, стойката му на седлото беше като на кавалерист.
Сохаку беше сам на улицата. Населението се беше прибрало вкъщи. Мъдра реакция, когато войната се водеше с мечове и стрели. Но сега бе потенциално самоубийствена. Почти толкова самоубийствена колкото и ездата срещу оръдейния огън. Сохаку пришпори коня си и последва своя господар.
Старк не бе стрелял с оръжие повече от година. След като се присъедини към мисията на „Правдивото слово“ в Сан Франциско, той каза на Емили и Кромуел, че е хвърлил оръжието си в Тихия океан. Това сложи край на упражненията с мишена. След като не можеше да стреля, той се съсредоточи върху бързото вадене на оръжието. Правеше го в стаята си в мисията и по време на пътуването в каютата си на борда на „Витлеемска звезда“. Целта му вероятно бе вече доста далечна. За да запази точността на стрелбата си, имаше само един начин и той беше да изстрелва истински бойни патрони. Да чувства отката на оръжието, когато барутът експлодира и оловото продължава полета си. Да не допуска движение или шум, нито светкавица, мирис или дим да го разсеят. Беше сигурен, че все още може да улучи човек в гърдите от десет стъпки. Двайсет могат да се окажат много. Скоростта му обаче се беше увеличила. Беше един или два пъти по-бърз, отколкото преди, когато известно време беше прочут в Западен Тексас.