През петте дни, които прекараха в двореца на владетеля Генджи, той изобщо не бе докосвал оръжията си. Половината от стените бяха направени буквално от хартия, наоколо непрекъснато имаше хора. Единственото място, където можеше да е сигурен, че никой няма да го види, беше собственият му ум. Ето защо тренираше там.
Измъкни.
Запъни ударника.
Гледай в сърцето.
Натисни спусъка.
Освободи и запъни ударника.
Гледай в сърцето.
Натисни спусъка.
Това му даваше предимство. Умът му беше преносима стая, той можеше да тренира навсякъде, по всяко време.
Самураят, който го наблюдаваше, мислеше, че той е ангажиран с молитви или медитиране, че общува със своя Господ или позволява на съвестта си да освободи всички мисли, като тихо реди мантри, подобно на последователите на Амида Буда, или просто се рее като дзенбудистите. Каквото и да правеше, това го поддържаше неподвижен за дълго време. Досега самураят не бе виждал толкова спокоен чужденец. Той беше почти толкова притихнал, колкото големите камъни в градината, сред които седеше.
Измъкни, запъни ударника, погледни, стреляй. Отново и отново, и отново. Старк бе посветил изцяло мислите си на стрелбата, когато до ушите му достигна остро свистене. Той не чу експлозията.
Когато отвори очи, се озова в пълна тишина. Беше нощ. Стоеше на прага и гледаше спалнята. Мери Ан люлееше двете деца в ръцете си. Беки и Луиз бяха все още малки момиченца, но не толкова малки, колкото бяха до неотдавна. Беше време момичетата да си отидат в собствените си легла и да му дадат възможност той да си легне в неговото. Но майката и дъщерите изглеждаха толкова спокойни, както бяха заспали, че на него му беше жал да ги буди. Това бяха трите му красиви фантазии.
Клепките на Мери Ан се отвориха. Видя го и му се усмихна, после нежно каза:
— Обичам те.
Преди той да й е отговорил, следващата експлозия го повали и същевременно го събуди. Просна се по гръб. В бърза последователност се чу още свистене и взривове. Шрапнели и отломки прорязваха въздуха.
Кървав дъжд плисна на земята зад него. Старк погледна. Горната половина от тялото на самурая, който го наблюдаваше, беше се заплела в клоните на върбата. Долната му половина беше останала коленичила на лакираната дървена пътека.
Най-умното, което можеше да направи, беше да се прикрие и да остане на място. Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Кое беше по-безопасно? Старк обаче не мислеше за това. Той скочи и се втурна към стаята на Кромуел. Беше оставил Емили там само преди минути, натам се бе запътила и Хейко, когато двамата се разминаха в коридора. Емили бе единственият останал човек на света, когото той можеше да нарече свой познат. Без нея оставаше абсолютно сам. А защо се тревожеше и за Хейко, изобщо нямаше представа.
Една от четирите сгради, които бяха разположени в двора, бе разрушена, втората гореше в пламъци и от нея хвърчаха парченца дърво, докато Старк изтича край тях.
Намери цялото крило за гости на двореца смазано и горящо. Някой бе стигнал преди него тук, едър мъж търсеше оцелели.
Кума, това бе мъжът, когото Старк бе видял, се интересуваше само от четирима души. Хейко, за да я спаси, ако може. И тримата чужденци, за да ги довърши. Обстрелът му даваше възможност да влезе в двореца, където при друг случай не би могъл да припари. Не знаеше чии оръдия бяха причинили щетите, но беше сигурен, че не бяха шогунските. Лепкавото око, Каваками, би му казал предварително, ако беше така. Е, тогава кой би дръзнал да извърши подобен военен акт без знанието и позволението на шогуна. Кума лениво разсъждаваше над това, докато разравяше отломките. Може би най-сетне бе започнала гражданската война, която всички очакваха от толкова отдавна. Странно обаче, че тя започваше тук, от дворците на великите владетели в Йедо, вместо с нападения срещу замъци, ключови проходи и двете национални магистрали — Токайдо по морското крайбрежие и Накасендо, която пресичаше центъра на страната. Експлозиите се изместваха на изток, поразявайки дворците както на поддръжниците, така и на опонентите на шогуна. Какво объркано време да се живее. Кума вдигна една паднала греда. А, ето я.