— Не, не е.
Обърна коня си и рязко се отдалечи, оставяйки Мукай да заповяда на хората си да приберат оръжията си и да се оттеглят.
— Дипломатичен както винаги — каза Шигеру и върна мечовете в ножниците им.
— Благодаря ти — отговори Сайки, въпреки че не смяташе, че Шигеру е искал да му направи комплимент. — Отново приличате на себе си, господарю Шигеру, и то точно навреме.
— Господарю — каза Хиде, — Старк носи скрито огнестрелно оръжие.
— Да, знам — каза Генджи. — Не се притеснявайте. Той не представлява заплаха за мен.
— Сигурен ли сте, господарю.
— Да.
Хиде се отпусна. Ако това бе въпрос на пророчество, тогава то бе извън обсега на неговите отговорности.
Генджи се засмя. Беше успокояващо да има за главен телохранител човек, чието съзнание можеше да чете толкова ясно, сякаш наистина можеше да чете мисли. Той попита:
— Ханако добре ли е?
— Не знам, господарю.
— Не си ли я намерил?
— Не съм я търсил.
— Защо?
— Отговорността ми е да гарантирам вашата безопасност. Не мога да се отклонявам по лични проблеми.
— Хиде, ти говориш за своята годеница, бъдещата майка на сина и наследника ти; доживотната ти приятелка и спътница.
— Да, господарю.
— Затова я намери. Шимода ще ме защитава в твое отсъствие, нали, Шимода?
— Да, господарю.
Хиде се поклони до земята.
— Ще се върна бързо.
— Ще се върнеш утре сутринта — нареди му Генджи, — след закуска. И още нещо. Не се покланяй толкова ниско. Като главен телохранител не е редно да се разсейваш от заобикалящата среда, макар и моментно.
— Слушам и се подчинявам, господарю.
— Добре. Отиди да намериш невестата си.
Хейко изчака, докато Хиде си тръгне и Шимода се оттегли на дискретно разстояние. Те седяха на възглавниците под голямата тента, издигната до крайбрежната стена, единствената част от стената, оцеляла от обстрела. Лекият бриз донесе аромата на морето.
— Как е възможно да се промениш за толкова кратко време — рече Хейко. Тя докосна бутилката му за саке. Удовлетворена, че тя е с доста по-различна от околната температура, тя напълни чашата на Генджи.
— Какво имаш предвид?
— Преди седмица ти беше номинален водач. Фикция, зачитана единствено от наследствените ти васали. Сега ти си истински техен господар. Доста забележителна трансформация.
— Кризите променят хората — отговори Генджи, като на свой ред напълни чашата на Хейко. — Ако те имат късмет, кризата им показва какво е наистина от значение.
Тя се обърна, замаяна от открития му поглед. Колко трудно бе да си влюбена в него. Още по-трудно бе сега, когато той отвръщаше на любовта й. Ако бяха фермери или магазинери, или рибари, можеха да отдадат живота си на чувствата си свободно, без да се притесняват от скрити последици.
— Завладян си от емоциите на момента — рече тя. — Няма да запомня нищо от това, което ми каза днес.
— Винаги ще го помниш — увери я той, — както и аз. Не моментът е този, който ме е завладял. Това си ти, Хейко, само ти.
— Не е необходимо да ми говориш сладникави думички. — По лицето й се затъркаляха сълзи, но на устните й се изписа мила усмивка и дишането й остана спокойно. — Обичам те. Обичам те от момента, в който те срещнах. И ще те обичам до последния си дъх. Не е необходимо ти също да ме обичаш.
Той се усмихна с онази безгрижна усмивка, която винаги разтопяваше сърцето й.
— За мен наистина е досадно симетрично да те обичам с еднаква на твоята страст. Може би с времето ще се науча да те обичам по-малко. Това ще те удовлетвори ли?
Със смях Хейко падна в ръцете му.
— При моя чар? Опасявам се, че с течение на времето ще ме заобичаш повече, а не по-малко.
— Сигурна си, нали?
— Не, Ген-чан — отвърна тя. — Не съм, изобщо. Любовта е слабостта на жената, не е нейната сила. И независимо колко е красива, времето за пълното й разцъфтяване е кратко. Не очаквам да ме обичаш завинаги. Но, моля те, ако е възможно, бъди мил.
Той си помисли дали да не пъхне ръка през широкия ръкав на кимоното й, за да я погали. Ала денят бе студен и ръцете му бяха ледени. Нямаше да й е приятно и затова се въздържа. Докато тези мисли го вълнуваха, тя започна да се движи така, че нейната и неговата ръка се озоваха в кимоното на другия в един и същи момент. В момента, в който усети топлината на гърдите й, той почувства също острия студ на пръстите й върху собственото си тяло. Топлина и студ се сляха в едно. Кой от тях двамата, питаше се той, беше истинският гадател на мисли.