Ала парчето коприна бе все още в ръката му и сълзите пълнеха очите му. Какво му бе хубавото, след като нямаше с кого да сподели новото си положение и посвещаването си в нова длъжност? Къде беше сладостта на триумфа, успокоителното присъствие на поражението, прославата и траура дори в смъртта на идеалния самурай?
Хиде беше шестнайсетгодишен и носеше първия си катана с нормален размер, когато се запозна с Ханако. По онова време тя беше деветгодишно сираче, току-що доведено в двореца от владетеля Киори по препоръка на възрастния абат Дзенген. Бузите му се зачервиха, когато си спомни първите думи, които й бе казал.
— Хей, ти, донеси ми чай.
Малкото момиче в избеляло памучно кимоно вдигна брадичка и каза:
— Сипи си сам.
— Не, ти ще ми донесеш, момиче.
— Няма.
— Ти си слугиня. Аз съм самурай. Ще правиш каквото ти заповядам.
Малкото момиче се разсмя.
— Самурай е владетелят Киори — рече то. — Самураи са господарят Шигеру, господарят Сайки, господарят Кудо, господарят Танака. А ти, ти си просто невъзпитано дете с нов неокървавен меч. — Смущение, изпълнено с гняв, го изправи на крака, ръката му хвана дръжката на катаната.
— Аз съм самурай. И мога да те съсека на момента.
— Не можеш.
— Какво? — Хиде се вцепени от наглите и неочаквани отговори на момичето. — Самураят има властта върху живота и смъртта на всеки селянин като теб.
— Не и ти.
— И защо не и аз?
— Защото съм от домакинското обслужване на твоя род. Ти си длъжен да ме защитаваш. Ако е необходимо — с живота си.
С тези думи малкото момиче се отдалечи, оставяйки засрамения Хиде с отворена уста, безмълвен, зад себе си.
Огледа руините на двореца. Да, не беше ли се случило тук, на същото място, преди много години? Той погледна в земята, както и тогава. Тя беше просто едно дете, но му бе припомнила нещо, което той никога не трябваше да забравя. Самураят бе защитник, а не арогантен безсрамник.
Това нагло малко момиче бе израснало като жена с достойнство и добродетели и, естествено, той я избягваше все повече с течение на годините, докато пиянстваше и проиграваше живота си на хазарт.
Какъв идеален избор за негова съпруга направи владетелят Генджи. А сега тя бе загубена завинаги.
— Хиде!
Той се обърна от звука на изненадания глас на Ханако.
Тя стоеше там, където някога имаше алея, а в ръцете си държеше табла за сервиране на чай.
Обладан от щастие, Хиде се втурна да я прегърне, но се спря точно преди да го направи. Вместо това се поклони.
— С облекчение виждам, че не си наранена.
Тя му върна поклона.
— За мен е чест, че проявяваш малка загриженост към маловажна личност като мен.
— Ти не си маловажна — опроверга я Хиде, — поне не и за мен.
Въпреки че бе невъзможно да се прецени кой бе по-изненадан от думите му, Ханако или самият Хиде, реакцията на Ханако беше доста по-драматична. Вцепенена от прямотата му, тя се олюля и щеше да изпусне таблата. Само бързата намеса на Хиде предотврати падането й. Когато той сграбчи таблата, тя небрежно го докосна с едната си ръка. Неочаквано усети, че се размеква от този жест, тяхното първо докосване.
Хиде й съобщи:
— Владетелят Генджи ми нареди да не се връщам до сутринта. След закуска.
Ханако се изчерви, защото разбра думите му.
— Нашият господар е много благосклонен — рече тя, скромно свела поглед.
Хиде имаше да споделя толкова много неща, че не беше в състояние да чака повече.
— Ханако, ние се бихме срещу войска на владетеля Гайхо по пътя към манастира Мушиндо. Въз основа на моите действия владетелят Генджи ме назначи за началник на охраната си.
— Много съм щастлива за теб — каза Ханако. — Без съмнение ще се държиш с голям кураж и чест. — Тя отново се поклони ниско. — Моля те, извини ме за малко. Трябва да обслужа господаря Шигеру и господаря Сайки. Ще се върна при теб, господарю мой, щом задълженията ми го позволят.