— Тогава имаш да обсъждаш с него много неща. Не е необходимо да обграждаш с внимание нас. Той несъмнено ще оцени присъствието ти много повече от нас.
— Благодаря, господарю — Ханако се оттегли с благодарност.
Сайки се усмихна. Колко сладък е животът, когато си млад и влюбен. Дори кризата и трагедията не могат да го помрачат. Може би дори засилват чувствата. Известно време, докато чакаше търпеливо Шигеру да започне разговор, той се отдаде на спомени за младостта и отминалите дни.
— След като той вярва на Хиде, значи и аз му се доверявам — обади се Шигеру, повтаряйки думите на Сайки.
Сайки се поклони.
— Мислех, че сте потънали дълбоко в медитация и не ме чувате.
— Медитирах, Сайки, не бях в кома.
— Радвам се, господарю Шигеру, защото сега не е време за изпадане в кома.
— Съгласен съм. — Шигеру отпи от чая си. — Последната фаза от битката за Секигахара наближава.
Сайки обмисли дълбокото значение на тези думи. В продължение на двеста шейсет и една години губещите в тази битка не преставаха да мислят за нея като за нещо незавършено, неокончателно. Неокончателно въпреки фактическия упадък на Западното регентство, пълното унищожение на управляващия по онова време род на Тойотоми, смъртта на близо сто хиляди воини само за един ден и очевидно трайното издигане на хората от рода Токугава до шогунския пост. Неокончателно заради абсолютното нежелание на всеки жив самурай да приеме поражението. Какво бе окончателно? Единствено смъртта. Когато въпросът се разглеждаше безпристрастно, всичко изглеждаше налудничаво. Това обаче беше позицията, която споделяше Сайки, въпреки че съзнаваше нейната ирационалност. Какво друго би могъл да стори? Той също беше жив самурай.
Сайки каза:
— Изпълнен съм с благодарност, че това става по времето, в което аз живея. — Дълбочината на емоциите му предизвика сълзи в очите му. Колко благословен беше, че бе предопределен да участва във войната. Баща му и дядо му, много по-достойни воини от него, живяха и умряха в мир. Той бе онова същество, което получаваше възможността да възстанови честта на предците си.
— И аз — каза Шигеру.
В продължение на няколко минути нито един от мъжете не каза нищо. Сайки сипа чай на Шигеру. Шигеру сипа чай на Сайки.
Този ден времето бе необичайно меко за зимата. Сайки вдигна глава и огледа небето. Стратосферните ветрове, които не се усещаха тук, долу, рисуваха бели линии по бледосинята равнина. В този момент от вечността той почувства цялата яркост на живота с всяка клетка от своето същество.
Шигеру от своя страна си припомни какво е чувството да измъкнеш древен меч от ножницата. Неуместната намеса на Сайки му бе попречила да изпита тяхната острота върху този идиот, Лепкавото око Каваками. Ала дори само изваждането им от ножниците беше въодушевяващо изживяване. В момента, в който освободи остриетата, той знаеше, че ще бъде последният Окумичи, който ги е държал в битка. Не знаеше кога ще е това. Не можеше да го види ясно. Нито знаеше кой ще е последният му противник, както и какъв ще е изходът от битката. Единственото, което знаеше, беше, че тя ще е последната и от това сякаш някаква тежест притискаше сърцето му.
По време на изтощителния мир, последвал Секигахара, шогунът Токугава постанови смесица от условия и собственост на най-прочутите мечове в областта, наречена мейто. Мечовете, които принадлежаха на Шигеру, „Ноктите на врабчето“, не бяха включени, защото владетелят на Акаока — по онова време Уеномацу, отказа да участва в каквото и да било начинание под егидата на Токугава, отнасящо се до мечовете, душата на самурая. Декларацията на Уеномацу по въпроса, надлежно записана в тайните архиви на рода, беше известна на всеки Окумичи.
Нека онези, които предпочитат чая пред битката, казваше владетелят, съставят списък на прочути чаени чаши.
Въпреки че не бе обсъдено нищо конкретно, вече се стигаше до същността на срещата. Шигеру и Сайки бяха потвърдили ангажимента си към Генджи като велик владетел на Акаока; те бяха обещали да му помогнат да свали шогуна Токугава, въпреки че щеше да им струва живота; те се бяха договорили да оставят настрана различията си — например по въпроса за мисионерите, — докато не се разреши по-важният проблем. Нищо от това не бе декларирано ясно. Ала всичко се подразбираше.