— Ситуацията в манастира Мушиндо не беше такава, каквато трябваше да бъде — рече Шигеру.
Сайки знаеше, че той не говори за собственото си неотдавнашно затворничество, а за надеждността на Сохаку като на един от ключовите васали на владетеля Генджи.
— Нито пък ситуацията в „Спокоен жерав“.
Шигеру кимна. И така, Кудо трябваше да бъде елиминиран, както и Сохаку. По този въпрос нямаше нужда да се казва нищо. Времето за действия не бе настъпило все още. Условията трябваше да назреят, а когато това се случеше, действията щяха да се разгърнат както трябваше. В този случай тайните убийства не бяха проблем. Нито Сохаку, нито Кудо можеха да се надяват да задържат лоялността на собствените си васали, ако използваха нечестни средства, за да убият Генджи. Подобно предателство щеше да ги опетни преди изкуплението. Те можеха да триумфират чрез открит бунт и победа на бойното поле. Те щяха, разбира се, да изберат времето и мястото, за да постигнат най-голямо преимущество. Подобна възможност щеше да им се предостави много скоро.
— Ще препоръчаш ли изтегляне от Йедо?
— Няма друга възможност — каза Сайки.
Шигеру обмисли възможните маршрути. Прекосяването на океана бе невъзможно. Чуждестранният флот, който бе обстрелвал Йедо, можеше лесно да реши да потопи японските кораби, без да задават въпроси. Дори без заплахата, която те представляваха, проблем беше и флотът на шогуна. Той не беше многоброен като чуждестранните сили, но беше достатъчно силен да унищожи всичко, което Акаока можеше да извади в морето. Най-бързият маршрут по земя беше покрай Вътрешно море. За жалост, владенията там бяха лоялни на шогуна. Значи оставаха само планинските пътеки.
— Пътят към къщи е дълъг и пълен с рискове — отбеляза Шигеру.
Сайки каза:
— Изпратих емисар в „Облак врабчета“ един час след нападението. Пет хиляди мъже ще бъдат разположени по източната граница на провинцията до две седмици, готови да ударят в нашата посока, ако се наложи.
— Това би означавало война.
— Да.
Шигеру кимна.
— Много добре. Предполагам, че тръгваме сутринта.
— С одобрението на нашия господар.
Според Хейко другите мисионери от „Правдивото слово“ са на място, наречено Мушиндо, манастир в друга провинция, на север от града. Малко след тяхното пристигане преди година там имало чума. Не се знаело колко от тях са оцелели и кои са.
Имате ли приятели сред тях?
Да, някого, когото трябва да видя.
Тогава се надявам, че този човек е все още сред живите.
И аз.
Ако не е, какво казва религията ви?
Не разбирам какво имате предвид.
Ако някой, когото обичате, умре, някога виждате ли го отново? Според вашата религия?
Християните вярват, че животът след смъртта е вечен. Добрите отиват на небето, лошите в Ада. Кого ще видиш, зависи от това къде ще отидеш.
Старк обмисляше да открадне кон и да отиде сам до Мушиндо.
Хейко му бе казала, че на лорд Генджи са му трябвали три дни, за да стигне дотам. Това беше неговата страна, той познаваше пътя и беше владетел. Въпреки тези предимства той се бе натъкнал на съпротива и трябваше да си пробива път. Старк си даваше сметка, че шансовете му да стигне там сам бяха минимални.
Беше чакал дълго време. Трябваше да чака още малко. Освен ако нападението не предизвика заповед на шогуна за експулсирането им. В този случай минимални беше повече от никакви. Трябваше да обърне повече внимание, когато Кромуел изнасяше на борда на кораба лекции по география на Япония. Имаше четири основни острова, спомни си той, а онзи, на който се намираха, най-големият, се наричаше Хоншу. Мисията на „Правдивото слово“ трябваше да бъде построена именно тук, на Хоншу. Поне беше на правилния остров. Това бе началото.
Хейко се бе извинила преди малко, защото трябваше да придружи владетеля, и остави Старк да преброди останките необезпокояван, за да открие най-ценната си вещ. Току-що бе намерил големия си револвер четирийсет и четвърти калибър под някакви разпръснати библии, за щастие неповреден, когато неочаквано се появи Емили. Той бързо пъхна оръжието под една Библия. Страхуваше се, че го е видяла, но тя не каза нищо.