— Можем ли да говорим откровено, Матю?
— Разбира се. — Той се огледа. Нямаше стол, който да й предложи.
— Съвсем удобно ми е да стоя, благодаря ти. — Направи пауза и погледна към земята. Пръстите на ръцете й бяха здраво сключени. Тревогата изопна устните й и тя се намръщи. Пое дълбоко дъх и в следващия миг думите й се посипаха като водопад. — Трябва да остана в Япония. Трябва да продължа, както планирахме с теб и със Зефаная, и да довършим строителството на мисията тук. Трябва, Матю, трябва. И единственият начин да го постигна е с твоя помощ.
Пламенността на Емили му направи силно впечатление. Тя беше решена, както и той. Ала нейната решителност се основаваше на вярата й, а неговата — на отсъствието на вяра.
— Винаги съм готов да ти помогна, Емили, колкото мога. Ала това, което искаш, може да се окаже невъзможно сега. Обстрелът несъмнено ще породи гняв срещу нас, защото сме чужденци, тъй като корабите, които го извършиха, бяха чужди. Тук няма да е безопасно. И може да нямаме никакъв избор. Японското правителство може да ни нареди да напуснем.
— Ако това се случи, ще го направиш ли?
— Не — отговори Старк. — Няма. Дойдох в Япония с определена цел и няма да си тръгна, докато не я постигна.
— Тогава ме разбираш, защото аз се чувствам по същия начин.
Старк поклати глава. Как можеше да й обясни. Никак. Единственото, което бе в състояние да каже, бе:
— Очаквам да умра тук.
— И аз съм готова на същото.
Не, искаше да каже Старк, не е същото. Ти си дошла да разпространяваш Божието слово. А аз дойдох да отнема човешки живот.
Старк спря, преди да изкачи последното възвишение по пътя към ранчото, и закопча новата си блестяща метална петолъчна звезда, на която в полукръг в средата бе изписано „Аризонски рейнджър“. Пълномощията на губернатора бяха в чантата на седлото му, заедно с десет златни слитъка, които губернаторът нарече премия при назначението. Не разбираше защо губернаторът ще иска да плати на някого само защото е бил назначен на работа, преди да е свършил каквото и да било, но не възнамеряваше да спори с човека, каза му „благодаря“ и взе парите заедно със звездата и пълномощията. Вероятно проблемите, които имаха там с апачите, изменниците, бандитите и дребните нарушители, бяха по-лоши, отколкото той бе чувал, което звучеше достатъчно зле. Това обаче бе възможност и той щеше да се възползва максимално от нея.
Закопча звездата на връхната си дреха, преди да изкачи възвишението, защото понякога, особено когато времето беше меко, както днес, Беки и Луиз се разхождаха надалеч от къщурката, докато играеха, и той искаше те да видят звездата, щом го зърнат. И двете бяха много ентусиазирани, когато той тръгна, пастрокът им щеше да стане рейнджър и това бе повод за радост. Вярно, не от прочутите тексаски рейнджъри, но рейнджърът си беше рейнджър.
Момичетата имаха нужда от другарчета на тяхната възраст, също от училище, а в Тъксън имаше и двете. През тази година, която прекара с Мери Ан и двете момичета, той живя добре в ранчото — по-добре от добре. Беше обаче време това да приключи и четиримата да започнат нов и по-хубав живот в Аризона.
Нещо го накара да спре на половината път по възвишението. Не можеше да каже какво е, просто безпокойство. Взе карабината от калъфа отзад и се заслуша. Ето какво било. Не чуваше нищо. Стадото му бе малко, нямаше нищо общо с препускащите реки добитък край Далас и Хюстън. Но като всяко друго издаваше звук, който се чуваше отдалеч, тихо приглушено трополене, което говореше за наличието на много търбуси и не особено много мозък. По тишината той се досети, че добитъка го няма, затова не беше изненадан от първото нещо, което не видя, когато прехвърли хълма — своето стадо.
Следващото нещо, което не видя, изсмука топлината от кожата му и лиши погледа му от цветове. Не виждаше нищо друго да се движи, освен прахта и клоните на ниските храсти и дърветата, а от къщурката не се чуваше и звук.
Старк пришпори коня си в галоп надолу по хълма, в главата му нямаше нищо, сърцето му бе обзето от непреодолима празнота. На половината път надолу по хълма той видя двете си кучета да лежат точно пред оградата, застреляни в корема, подути от процесите на разлагане. Не се виждаха гадини, които да пируват с труповете им. Причината можеше да е само една. Наблизо имаше нещо по-добро.
Той скочи от седлото, прехвърли карабината в лявата си ръка, а с дясната измъкна револвера си четирийсет и четвърти калибър. Остана на място дълго време, преди да тръгне към дома си. Държеше и двете оръжия на равнището на раменете, готов да стреля. Знаеше, че те са безполезни срещу онова, което щеше да види. Направи го, защото знаеше, че не може да стори нищо друго.