Чак в най-тъмните дълбини на часа на бивола дробовете му издишаха за последен път. Мукай се наведе над трупа и тихо поиска прошка. Духът на Годжиро сигурно щеше да му я даде. И двамата бяха самураи. Всеки служеше на господаря си както трябва. Мукай се разпореди тленните останки да бъдат погребани с уважение, макар и тайно.
Когато излезе от килията, той се насочи към своето жилище, но не влезе там. Щом се увери, че никой не го гледа, се промъкна през скрита врата. След минути бе извън замъка Йедо и вървеше бързо по посока на дворците на великите владетели в района Цукиджи.
9
Битоку
Господарят управител каза:
— Имаше спорове дали добродетелта е вродена или се придобива. Какво мисли господарят по въпроса?
Владетелят Такамори отсече:
— Безсмислени са.
Управителят продължи:
— Ако добродетелта е вродена, тогава обучението няма да ни е от полза. Ако е придобита, тогава отрепката може да стане самурай.
Владетелят Такамори заяви:
— Добродетелна отрепка. Отрепка без добродетели.
Управителят се поклони с уважение и се оттегли.
Вниманието на владетеля Такамори отново бе погълнато изцяло от пейзажа пред него и той продължи да рисува „Изглед към дърветата, които засенчват банята на госпожа Шинку“.
Звук от прокрадващи се стъпки събуди Хейко. Който и да приближаваше, той правеше всичко възможно да заглуши колкото е възможно стъпките си. Вероятно бе някой, който би трябвало да е. Но стените ги нямаше. Зловещата поява също бе реална възможност. Двата меча на Генджи бяха на място до главата му. Тя тъкмо се готвеше да сграбчи по-късия уакидзаши, когато Генджи се протегна за катаната. Докато го правеше, тя си даде сметка, че той също е буден.
— Господарю — гласът на Хиде дойде откъм другата страна на вратата.
— Да?
— Простете, че ви безпокоя. Един посетител настоява да ви види незабавно.
— Кой е той?
— Крие самоличността си. Но ми даде знак, който каза, че вие ще разпознаете.
— Покажи ми го.
Вратата се приплъзна и Хиде влезе на колене. Той се поклони в тъмното и продължи да се придвижва на колене, после връчи на Генджи плосък, кръгъл метален предмет с диаметъра на голяма слива. Това беше древен предпазител за меч, изобразяващ ято врабчета, които се носят над вълните.
— Ще го приема. След като мине съответното време, го покани.
Хиде се поколеба.
— Няма ли да е благоразумно първо да го накараме да свали маската си?
— Благоразумно, но не е необходимо.
— Да, господарю. — Хиде се оттегли на колене и затвори вратата след себе си.
Хейко придърпа долното си кимоно около тялото си и се измъкна от леглото.
— Аз ще изляза.
— Къде?
Хейко си спомни. Бяха в жилищната част за прислугата, единственото останало неповредено крило в двореца. Двамата с Генджи заемаха главната стая. Всички останали стаи имаха по няколко обитатели. Нямаше празна стая, в която можеше да отиде.
— Ще чакам отвън.
— Твърде студено е. Освен това предпочитам да присъстваш.
— Господарю мой, едва ли съм във вид, подходящ да се появя пред когото и да било, освен пред теб. — Косата й падаше свободно по раменете чак до ханша. Тя бе практически гола. По лицето й не бе останал никакъв грим. Генджи напоследък проявяваше желание да я вижда без него. Трябваше й поне час, за да стане поне донякъде подходяща да се представи, и то само с помощта на Сачико.
— Тези времена са извънредни. Нормалните правила не важат. Подготви се колкото е възможно.
Хейко подреди косата си в прическа, която донякъде наподобяваше древния хейански стил — разделена на среден път с дълги опашки, вързани с по една панделка. Няколко пласта от вътрешното кимоно, изкусно подредени, имитираха свободните роби от онези времена. Пудрата и ружът бяха толкова леко нанесени, че тя сякаш не носеше нищо, въпреки това те подчертаваха блясъка на очите й и усмивката, подразбираща се по формата на устните й.