Не казвам, че беше разумно, просто беше необходимо. Десет дни по-късно Хе-Чжу също изказа съмнение: тревожеше се, че това би могло „да изрови отдавна погребани неща“.
Точно такава беше целта ми. Бях погребала твърде голяма част от себе си.
Той се съгласи и ми показа как да навия косата си, как да използвам козметика. Скрихме нашийника ми с ярък копринен шал, а докато слизахме с асансьора към таксито, той сложи нефритените си тъмни очила на лицето ми.
Тази Девета вечер от Четвъртия месец площад „Чонмьо“ не беше пълният с летящи боклуци ветровит тунел, какъвто го помнех: приличаше на неудържим калейдоскоп от РекЛ, потребители, чиновници и поп песни. Монументалната статуя на Любимия Председател надзираваше своя рояк от хора с мъдро и благо изражение. В югоизточния край на площада арките на „Татко Сон“ привличаха погледа. Хе-Чжу ме хвана за ръка и ми напомни, че във всеки момент можем да се върнем. Наредихме се на опашката за асансьора и той сложи на пръста ми Душевен пръстен.
Защо?
За късмет: Хе-Чжу имаше суеверна жилка. Влязохме в претъпкания асансьор и кутията заслиза надолу: колко различно беше пътуването с г-н Чан!
Изведнъж вратите се отвориха и вълната гладни потребители ме изхвърли навън в закусвалнята: стоях зашеметена от това колко подвеждащи са били спомените ми.
В какъв смисъл?
Просторният купол беше толкова тесен. Великолепните му червени и жълти цветове — толкова крещящи и вулгарни. Здравословният въздух — мазна воня, от която се задушавах. След тишината в Темосан шумът на закусвалнята ми заприлича на непрестанна оръдейна стрелба. Татко Сон стоеше на Постамента Си и ни поздравяваше. Опитах се да преглътна, но гърлото ми беше пресъхнало. Със сигурност нашият Логомен щеше да осъди блудната си дъщеря.
Не. Той ни намигна, издърпа се сам към небето за връзките на найковете си, кихна, каза „оп-па“ и се стовари долу върху Постамента Си. Децата запискаха от смях. Как една глупава холограма будеше у нас такова страхопочитание?
Хе-Чжу отиде да потърси маса, докато аз обикалях около Центъра. Моите сестри се усмихваха под грейналите над тях сладникави лампи. Колко неуморно работеха! Тук бяха двете Юна, тук беше Ма-Лю-Да-108 — на нашийника й все така блестеше звездата на мъртвата ми приятелка. Сега моите планове за отмъщение ми се сториха толкова нелепи. Каква по-лоша съдба можех да им скроя от дванайсетте години в „Татко Сон“? На старата ми каса в западната част стоеше новолика Сонми. Тук беше Келим-889, заместничката на Юна. Наредих се на опашка на касата й и колкото повече наближаваше редът ми, толкова по-нервна ставах.
— Аз съм Келим-889! Неустоимо, вълшебно, „Татко Сон“! Да, госпожо? На какво ще се насладите днес?
Попитах я дали ме е познала.
Келим-889 се усмихна още повече, за да прикрие объркването си.
Тихо и бавно попитах дали помни Сонми-451, сервитьорка, която е работила до нея и една сутрин е изчезнала.
Безизразна усмивка. Глаголът „помня“ не присъстваше в речника й.
— Здравейте! Аз съм Келим-889! Неустоимо, вълшебно, „Татко Сон“!
Попитах:
— Щастлива ли си, Келим-889?
Тя кимна и усмивката й грейна от въодушевление.
„Щастлива“ е дума от Втория Катехизис. Още мога да ги декламирам. „При условие, че се подчинявам на Катехизисите, Татко Сон ще ме обича; при условие, че Татко Сон ме обича, аз ще съм щастлива.“
Жесток импулс ме подтикна да попитам Келим дали не иска да живее така, както живеят чистокръвните. Да седи на масите в закусвалните, вместо да ги бърше.
Келим-889 така отчаяно искаше да ми угоди, че ми отговори:
— Сервитьорките ядат Сапун!
Да, упорствах аз, но не иска ли да види света Отвън?
Сервитьорката ме погледна така, както сигурно аз съм гледала Юна-939, когато е споделяла с мен отклоненията си. Тя каза:
— Сервитьорките не излизат Отвън, докато не получат дванайсет звезди.
Едно момиче потребител с цинкови халки и изкуствени нокти ме побутна.
— Ако много държите да дразните тъпите фабрикатки, правете го Първите сутрини, не Деветите вечери. Аз трябва да стигна до пасажите преди началото, а не след края на комендантския час, ясно?
Набързо поръчах на Келим-889 сок от рози и венци от акула. Искаше ми се Хе-Чжу да е с мен: тревожех се, че Душевният пръстен може да не сработи и да ме разобличат като избягала фабрикатка.