’Ма показах ли му аз, че не’ й тъй? Оста’ах ли там, заби’ ли нож във врата на Кона? Проследи’ ли ги до те’ния лагер, опита’ ли да измъкна Адам? Ам’ не, Закри Храбреца Деветгодишния, намъкна се той кат’ змия в шумата да по’смърча и да се моли на Сонми да н’ го фанат и да н’ поробят и него. Ам’ че са’о туй сторих. Оф, да бях аз Сонми и да бях се чул к’ви ги плещя, щя’ ’а врътна глава от гнус и ’а го смачкам тоя ревльо кат’ сламена бу’олечка.
Та допълзях обратно, след кат’ се стъмни, тате още лежеше и плу’аше в оная ми ти солена плитчина, ръ’йш ли, се’а реката се кротваше и времето се опра’яше. Тате, дет’ ме е гле’ал, и ме е ступвал, и ме е обичал. ’Лъзгав кат’ пещерна риба, тежък кат’ вол, студен кат’ камък, ’сяка капка кръв — осмукана от реката. Още не мо’ех ни да го ожаля как’ си тря’а, ни нищо, ’сичко беше толко’а потресно и ужасно, ръ’йш ли. Се’а, Слуша беше кажи-речи на шес’-седем мили от Кокаления бряг, та напра’их могила на тате там, дет’ си беше. Не мо’ех си спомня светите думи на Настоятелката, са’о: „Мила Сонми, коя си сред нас, върни таа обична душа в лоното на долината, молим те“. Та рекох ги аз, прецапах Уайпио и поех ’се нагоре по склона през мръкналата гора.
Мънинко бу’алче ми викна: „Бра’о, Закри Храбрецо!“. Креснах на птичето да млъкне, ’ма и то ми кресна: „’Що, к’во ш’ стане? Ш’ ми видиш сметката досущ кат’ на ония Кона? Оле, зарад’ моите миленца-пиленца имай милос’!“. Горе в планините Кохала вие’а кучета динго: „Закри-и-и-и-и Страх-ли-и-и-и’ецо!“. Най-сетне луната си разбули лицето, ’ма тая студена дама нищо не рече, нит’ пък и’аше нужда, знам к’во си мислеше за мене. Адам я гле’аше същата тая луна, са’о че на две-три-четири мили по-нататък, ’ма мо’ех да му помогна толко’а, колкот’ ако беше оттатък Далечно Хонолулу. Кат’ ревнах, и ревах, ревах, ревах, на, същи увит кат’ вързоп бебок.
Е’на миля нагоре ’се по склона стигнах до жилището на Авел и им завиках. Големият на Авел, Исаак, ме пусна и кат’ им казах к’во е станало на Слушанския брод, ’ма… ’сичката ли истина им казах? Не, излъга момчето Закри, тъй как се бе загърнало в авеловите од’яла, как се бе’е сгряло от огъня и попарата им. Не им разпра’их как съм завел Кона до татьовия лагер, ръ’йш ли, са’о подгоних, рекох, е’на тлъста птица в гъстака и ’га се върнах… Тате убит, Адам го ня’а и на’сякъде из калта — копита на Кона. Не мо’ех нищо да напра’я нит’ тога’а, нит’ се’а. Десетима здра’еняци Кона мо’еха да избият рода на Авел толко’ лесно, колкот’ уби’а тате.
Ваш’те лица ме питат. ’Що излъгах?
В но’ата ми история, ръ’йш ли, аз не бях Закри Тъпака, нит’ Закри Страхли’еца, ам’ бях чисто и просто Закри Каръка и Късметлията. Лъжите са лешоядите на Стария Джорджи, дет’ кръжат из високото и гле’ат долу за някоя мъничка пъзлива душица, та да се спуснат отгоре й и да забият нокти, и оная нощ, ’га бях в жилището на Авел, ’ми, таз мъничка и пъзлива душица бях аз.
Се’а вий, ’ора, гле’ате един сбръчкан непрокопсаник, пустият ми дроб ме оста’я без дъх и ня’а да видя още мно’о зими, не, не, знам си аз. И се’а крещя сам на се’е си, на Закри Деветгодишния, кат’ прескачам по’ече от четир’се дълги години: „Ей, слушай! Случва се ’се нявга да си слаб, ’га си изпра’ен срещу цял свят! Случва се нявга тъй, щото нищо не мо’еш напра’и! Не си ти вино’ен, ам’ пустият му свят, той е вино’ен за ’сичко!“. ’Ма колкот’ и силно да викам на момчето Закри, то не ме чува и нивга ня’а ме чуе.
Козият език си е дарба, или я получа’аш в деня, ’га се раждаш, или нивгаш. ’Ко я имаш, козите ш’ те слушат к’во им прика’аш, ’ко я ня’аш, ш’те събарят в калта, ш’ те гле’ат отвисоко и ш’ ти се смеят. Моя кози език го бях ’зел от тате и понявгаш, докат’ ги пасях, кат’ че ли го чу’ах да свири наблизо със свирката си, ’ма Настоятелката разпра’я, че той тря’а се е преродил в село Кашински къде Мормонската долина. Тъй ли, инак ли, аз ’сяка заран ги доях козичките и по’ечето пъти подкарвах цялото стадо нагоре къмто гърлото на долината Елепайо, през прохода Верт’бри, да пасат по върховете на Кохала. И козите на леля Пчели пасях, те бя’а към петнайсе’-двайсе’ кози, тъй че общо и’ах къмто пе’десе’-шейсе’ кози да паса и да ги израждам, и да ги гледам, ’га фанат более’. Мно’о кози са т’ва и мно’о грижи, ’ма ги обичах тия ми ти неми животинки по’ече от мене си, пък осо’ено след кат’ уби’а тате и пороби’а Адам. ’Сяка козичка си и’аше име, бях им дал имена на ’сичките. Та валеше и трещеше, цял мокър ста’ах, докат’ им ма’ах пиявиците, ’га печеше слънце, цял ста’ах кафяв и напукан, а ’га бя’ме нависоко на Кохала, понявгаш не слизах три-чет’ри нощи подред, не. Тря’аше си отварям очите на чет’ри. Из чукарите броде’а динго и ’се гледа’а да краднат някое хилаво новородено, зат’ва вардех с копието. Та моят тате бил малък, диваци от Мукини мина’али от Подветрената страна и задигали по е’на-две кози, ’ма после Кона поробили ’сичките Мукини на’сякъде на юг и в старите им къщя в Хауи се’а има са’о мъх и мравки. Ний, козарите, ги знае’ме планините Кохала кат’ никой друг, ’сичките пролуки и ручейчета, и духове ’де се въдят, и стоманени дървета, дет’ са останали нес’брани от е’новремешните с’бирачи, и е’на-две-три сгради от старо време, дет’ никой друг освен нас ги не знаеше.