Козарите се славе’а с туй, че мно’о се задява’а с момичетата. Та е’но момиче, ръ’йш ли, се залюбеше с козар, то са’о тръгваше подир свирнята и козарят го водеше нейде, ’де ня’а никой, са’о козите, пък козите нивгаш нищо не обажда’а на Старата мама Мълва. Първия си бебок го напра’их на Джайджо от село Порежи Крак, под е’но лимоново дърво е’ин слънчев ден. Поне беше първият, дет’ го знаех. Момичетата толко’ хитру’ат за т’ва к’во и кой, и ’га, и ’сичко. Аз бях на дванайсе’, Джайджо и’аше стегнато и припряно тяло и мно’о се смееше, и двамата не ни свърташе и бя’ме пощурели от любов, ей тъй кат’ вас двамцата, дет’ седите тука, та ’га Джайджо ’зе да узрява, заприказва’ме за женене, та да до’е тя да живее в жилището на Бейли. Ний има’ме мно’о празни стаи, ръ’йш ли. ’Ма после водите на Джайджо изтеко’а мно’о луни по-рано и Банджо ме заведе в Порежи Крак, дет’ тя раждаше. Бебокът излезе са’о няколко сърцетупа след кат’ стигнах там.
Тя тая история не е мно’о за веселба, ’ма ме питахте как съм живял на Големия остров, и туй е к’вот’ си спомням. Бебокът ня’аше ни уста, не, ни дупки на носа, та не мо’еше да диша и умираше, откак’ мамата на Джайджо му резна връвта, клетото хайванче. Очите му тъй и не се отвори’а, то ’сещаше са’о топло по гърба от ръцете на тате си, смени си цвета, ’щот’ оти’аше на зле, спря да рита и умря.
Джайджо пък беше цялата е’на лепка’а и мазна и май-май и тя оти’аше на умиране. Жените ми реко’а да се ма’ам, че да сторя място на билкаря.
’Зех умрелия бебок и го занесох увит във вълнена торба къде Кокаления бряг. Толко’а бях оклюмал, чудех се на Джайджо семето ли е гнило, мойто семе ли е гнило, или са’о пустият ми късмет е гнил. И е’на вяла сутрин беше под тия ми ти храсти с кървавите цветя, вълните се юрка’а къмто брега и се катурва’а кат’ болни крави. Напра’их могила на бебока по-бърже от оная на тате. На Кокаления бряг и’аше мирис на водорасли и на плът, и на гнило, насред камъчетата се въргаля’а стари кокали и никой не се заседя’аше там по’ече, отколкот’ му тря’а, освен ’ко не се е родил я муха, я гарван.
Тя, Джайджо, не умря, не, ’ма нивга веч’ се не смееше кръшно кат’ преди и се не оженихме ний с нея, не, ’щот’ нъл’ тря’а си сигурен, че от семето ти ш’ израсне чистородно или нещо близко до тако’а? Инак кой ш’ стърже мъха от покрива и ш’ маже иконата с масло, да я не налазят термити, кат’ си отидеш? Затуй се случваше кат’ срещна Джайджо нейде на с’биране или на размяна, тя да ми рече: „Дъждовно утро, а?“; пък аз да й река: „Да, сигур’ ш’ вали до мръкнало“; и да се разминем. Подир три години тя се ожени за няк’ъв кожар от долината Кейн, ’ма аз не ’одих на сватбата им.
Момче беше. Нашият умрял без име бебок. Момче.
’Ората от долината има’а са’о един бог и й вика’а Сонми. Диваците на Големия обикно’ено има’а по’ече богове, отколкот’ мо’еш да нанижеш на е’но копие. Там в Хило се моле’а на Сонми, кат’ бя’а на кеф, ’ма има’а и други богове — богове на акулите, богове на вулканите, богове на царе’ицата, богове на киха’ицата, богове на косматите брада’ици, ’бе на к’вот’ ка’еш, тия от Хило ш’ти измислят бог. Кона има’а цяло племе богове на войната и на конете, и въо’ще. ’Ма на ’Ората от долината дивашките богове не им тря’аше да ги знаят, не, са’о Сонми беше истинска.
Тя живееше сред нас и надзира’аше Деветте Надиплени долини. По’ечето пъти не я вижда’ме, понявгаш я вижда’а — стара бабка с бастун, ’ма по някой път аз я виждах кат’ бляска’о девойче. Сонми помагаше на болните, връщаше пропилян късмет, а пък ’га някой същински и цив’лизо’ан долинец умреше, тя му ’зимаше душата и я завеждаше пак в някоя утроба нейде низ Долините. Случваше се понявгаш да помним туй-онуй от минал жи’от, понявгаш да не помним, пък се случваше Сонми да дойде в съня на Настоятелката и да й обади кой кой е бил, ’ма мо’еше и да не й обади… ’Ма ний си знае’ме, че ’секи път ш’ се прераждаме кат’ ’Ора от долината, та затуй смъртта не ни беше толкоз страшна, не.