Стига Стария Джорджи да н’ ти ’земе душата, де. ’Ко си живял кат’ дивак и егоис’, ръ’йш ли, и си отфърлял цив’лизац’ята, или ’ко Джорджи те е подмамил към варварство и ’сичко тако’а, тогаз душата ти натежа’а и се изду’а кат чувал с камъни. Тогаз Сонми не мо’е те напъха в никоя утроба. На таки’а нефелни и себични ’ора им вика’а „пълни с камъни“ и ня’аше по-страшна орис за Чо’ек от долината.
’Ма се’а свещта на цив’лизац’ята е изгоряла, тъй че има ли значение ’сичкото туй? Е, не мо’а кажа да, не мо’а кажа не. Са’о си слагам душата в ръцете на Сонми и се моля у идния жи’от да я за’еде на ’уба’о място, ’щот’ в тоз ми спаси душата и, да знайте, ’ко не ви успи тоз огън, ш’ ви разпра’я как.
Иконната беше е’ничката сграда на Кокаления бряг посред долината Кейн и долината Хонокаа. Не беше речено, че там не би’а се влиза, ’ма никой не влизаше там без ра’ота, ’щот’ ’ко ня’аш важна причина да смуша’аш оная ми ти потулена под покрив нощ, тя ш’ ти ра’тури късмета. Наш’те икони, дет’ цял живот ги дълбае’ме и лъска’ме и пише’ме думи по тях, след наш’та смърт ги прибира’а там. По мое време там по полиците и’аше, ’ми, ’иляди, всяка е’на на такъв кат’ мен Чо’ек от долината, роден и жи’ял, и прероден, откак Флотил’ята, дет’ е докарала наш’те предци, е дошла на Големия да избяга от Падението.
Първия път, ’га влязох в Иконната, бях с тате и Адам, и Джонас, бях на се’ем годинки. Мама, ’га раждаше Кеткин, се беше разболяла и течеше, и тате ни заведе да се помолим на Сонми да я опра’и, ’щот’ Иконната беше спец’ялно свещено място и там Сонми обикно’ено чу’аше. Вътре беше тъмно кат’ под вода. И’аше миризма на восък и масло от тико’о дърво, и време. Иконите живее’а по полици от пода, та до тавана, колко бя’а не мо’ех да ка’а, не, тях не мо’еш ги преброи кат’ кози, ’ма миналите животи са толкоз по’ече на брой от сегашните, колкот’ листата са по’ече от дърветата. Гласът на тате ’зе да приказва в тъмното, ’ем познат, ’ем кат’ на призрак, да моли Сонми да не дава на мама да умре и да оста’и душата й по’ече време в т’ва тяло, то и аз скришом наум се молех за същото, па макар да знаех, че Стария Джорджи ме й белязал на Слушанския брод. И после чу’ме нещо кат’ рев отдолу под тишината, съста’ена от мильон шепнения досущ кат’ океана, са’о че не беше океанът, не, бя’а иконите, и разбра’ме, че Сонми е там вътре и ни слуша.
Мама не умря. Сонми е милостива, ръ’йш ли.
Втория път влязох в Иконната в Нощта на съновиденията. Кога четир’найсе’ резки на наш’те икони каже’а, че си вече голям Чо’ек от долината, ние оста’ахме да спим сами в Иконната и Сонми ни пращаше спец’ялен сън. Някои момичета вижда’а за кого ш’ се омъжат, някои момчета — как ш’ живеят, други пък вижда’а разни неща, дет’ тря’аше да ги разпра’ят на Настоятелката, та да им ги разтълку’а. На сутринта, ’га излиза’ме от Иконната, вече бя’ме мъже и жени.
Та кат’ мина залезът, легнах аз под од’ялото на тате в Иконната и положих глава в’ъз мойта неиздялана икона. Отвънка Кокаленият бряг бучеше и трещеше, вълните ревя’а и кипя’а, и тогаз чух козодой. ’Ма не беше козодой, не, ’ми беше един капак, дет’ се отвори досами мене, и от не’о висеше въже къмто небето на долната земя. „Слизай“ — рече ми Сонми и аз заслизах, ’ма въжето беше напра’ено от омотани ведно чо’ешки пръсти и китки. Погледнах нагоре и видях как от пода на Иконната запъпли’а пламъци. „Срежи въжето“ — рече няк’ъв гърбав чо’ек, ’ма мене ме беше страх, ’щот щях да падна, ’ми че да.
После съну’ах как съм в стаята на Джайджо и държа на ръце мойто уродли’о момче бебок. То риташе и се гърчеше досущ кат’ в оня ден. „Бърже, Закри — рече ми чо’екът, — изрежи уста на твоя бебок, да мо’е да диша!“ ’Зех ножа и изрязах на мойто момче ухилена цепка, ’се е’но режех сирене. От нея се запени’а думи: „’Що ме уби, тате?“.
Последно съну’ах как се раз’ождам покрай река Уайпио. Гле’ам, на другия бряг Адам до’олен лови риба! Махнах му, ’ма той ме не видя, затуй хукнах към няк’ъв мост, дет’ в будния живот го ня’а, не, мост от злато и бронз. Са’о че ’га стигнах най-сетне брега на Адам, ревнах от мъка, ’щот’ нищо вече ня’аше там, са’о натрошени кости и е’на малка сре’ърна змиорка, що пляскаше в пра’оляка.