Змиорката беше разсъмването, дет’ заничаше под вратата на Иконната. Спомних си аз тия три съня и тръгнах към Настоятелката, и по пътя вълните ме пръска’а, и ня’аше жи’а душа. Настоятелката си ’ранеше пилците зад школото. Изслуша тя ду’а по ду’а моите сънища, после ми рече, че туй били лука’и предсказания, и ми нареди да вля’а в школото да я почакам, докат’ се помоли на Сонми да й открие тия значения.
В стаята в школото се гушеше светото тайнс’во на Цив’лизо’аните дни. ’Сичките книги от Долините седя’а ей на тия лавици, лепне’а от влага и червеите ги зоба’а, ’ма туй бя’а книги и думи на знаенето! И’аше там и кълбо на света. Щом тоя цял свят е е’но великанско голя’о кълбо, не проумя’ах аз ’що ’ората не падат от него и още не проумя’ам. Аз не бях мно’о умен в учението, ръ’йш ли, не кат’ Кеткин, виж, тя мо’еше да стане следващата Настоятелка, ’ко беше станало ’сичко по-иначе. Прозорците на школото бя’а от стъкло и си бя’а още здра’и след Падението. ’Ма най-голя’ото чудо беше часовникът, ’ми, е’ничкият ра’отещ часовник в Долините, че и на целия Голям Остров, че и на целия Ха-Уай, тъй съм чу’ал. Не му тря’аха батерии, ръ’йш ли, ам’ се нави’аше. Та бях ученик, мно’о ме беше страх от тоя тиктакащ паяк, дет’ ни гле’аше и ни съдеше. Настоятелката ни научи и на Езика на часовника, ’ма съм го забра’ил, помня са’о „часа“ и „и пол’вина“. Помня как Настоятелката разпра’яше: „На цив’лизац’ята й тря’а време и ’ко оста’им тоя часовник да умре, времето и то ш’ умре, и тога’а как ш’ върнем Цив’лизо’аните дни, к’вито са били преди Падението?“.
И оная сутрин гле’ах цъкалките на часовника, докат’ Настоятелката си до’де от тълку’анията и седна насреща ми. Тя ми рече, че Стария Джорджи бил гладен за душата ми, та зат’ва бил проклел моите сънища да не им се разбира к’во предсказват. ’Ма за късмет Сонми й открила к’ви са същинските предсказания. И вий ш’ тря’а ги запомните добре тия предсказания, щот’ те ш’ сменят пътя на тая история, че и по’ече от еднъж.
Първо: колкот’ и да ти гори ръцете, не режи въжето.
Второ: кат’ спи врагът, не му режи гърлото.
Трето: гори ли бронз, не мина’ай по моста.
Признах си аз, че не проумя’ам. Настоятелката рече, че и тя не проумя’а, ’ма ня’а значение, ’щот’ ’га му до’де времето, тога’а ш’ проумея, и ме накара да си набия тия предсказания в главата. После ми даде е’но кокоше яйце да ’апна за закуска, още лига’о и топло, прясно излязло от птицата, и ми пока’а как да му изпия жълтъка със сламка.
’Начи искате да ви разпра’я за Големия кораб на Предвидците?
Не, Корабът не е няк’ва измислена легенда, истински си беше кат’ мене и кат’ вас. Ей тия очи тука са го виждали, о-о-о, двайс’тина пъти, че и по’ече. Корабът се отби’аше в Залива на Флотил’ята дваж в годината, ’га препол’вят пролет и есен, ’га нощ и ден станат е’накво дълги. ’Ма забел’жете, нивгаш не се отби’аше в никой дивашки град, ни в Хонокаа, ни в Хило, ни от Подветрената страна. И ’що? ’Щот’ са’о ний от Долината има’ме достатъчно цив’лизац’я за Предвидците, а-ха. Те не щя’а да търгу’ат с ник’ви варвари, дет’ мисле’а Кораба за могъщ бял бог птица или нещо тако’а! Корабът и’аше цвят на небе, не мое’ш го види, ’ко не е досами брега. Той ня’аше ни весла, ни платна, не му тря’аше ни вятър, ни течения, ’щот’ го движеше Хитрината на Древните. Дълъг беше колкот’ голя’о островче, висок колкот’ нисък хълм, возеше двеста-триста-четир’стин души, мо’е и мильон да са.
Около тая Хитрина на Древните мно’о питанки и гатанки има, нъл’ тъй? Тъй беше и с Кораба. Как се возеше? ’Де го бя’а водили ’сичките му пътешествия? Как тъй беше останал цял подир ’сичките блясъци-трясъци, че и подир Падението? Е, аз тъй и нивга не научих мно’о от тия отговори, пък Закри не е кат по’ечето разказвачи и него’ите приказки не са тинтири-минтири. На племето, дет’ живееше на Кораба, му вика’а Предвидците, и те иде’а от няк’ъв остров на име Предвидене. Предвидене беше по-голям от Мауи, ’ма по-малък от Големия и нейде далече-далече низ северната синева, и по’ече от т’ва нит’ знам, нит’ разпра’ям.
Та тъй, Корабът ’се пущаше котва накъм десет хвърлея от Школския нос и от носа му излиза’а две по-малки пърга’и лодки, и полита’а над вълните къмто плажа. Във ’сяка и’аше по шес’-осем мъже и жени. Ох, на тия ’сичкото им беше чудно. Жените от Кораба и те мяза’а на мъже, ръ’йш ли, с остригани коси, не оплетени кат’ на жените от Долините, и бя’а по-жила’и и силни. И кожите им бя’а здра’и и гладки, без е’но петънце от краста, ’ма бя’а е’ни опечени кафяви и черни, ’сичките, и по си приличаха е’ни на други от другите ’ора, дет’ ги виждате по Големия остров. Предвидците не прика’ха мно’о, не. Двама стражи вардеха лодките на брега и ’ко ги пита някой: „Как ви е името, гос’ине?“; или „’Де сте се запътили, ’спойце?“; те са’о клате’а глави, ’се е’но казва’а: „Нищо ня’а ти ка’а, не, тъй че по’ече не питай“. Няк’ва тайнс’на Хитрина не ни да’аше да се приближа’аме. Въздухът се сгъстя’аше и не мо’еше чо’ек да иде по-близо. И толко’а болеше, че свят да ти се завие, и затуй ник’ви магарии не мина’аха, не.