Размяната се пра’еше на Общите земи. Предвидците говоре’а странно, не мързели’о и на прес’кулки кат’ в Хило, ’ми сърдито и студено. Докат’ слезе’а, вече се разчу’аше и от по’ечето жилища влаче’а кошници с плодо’е и зеленчуци, и меса, и ’сичко към Общите земи. Освен туй Предвидците пълне’а спец’ялни бурета с прясна вода от потока. В замяна да’аха разни ра’оти от желязо, по-’уба’и от ’сичко пра’ено на Големия остров. Разменя’а чес’но и нивгаш не приказва’а заканително кат’ диваците в Хонокаа, ’ми с любезни приказки тегле’а помежду ви е’на черта, дет’ казва: „Аз тебе те уважа’ам доста’чно, ’ма с тебе не сме роднини, тъй че не я пристъпяй таз черта, ста’а ли?“.
Да, Предвидците спазва’а строги правила, ’га разменя’а с нас. Нивгаш не предлага’а за размяна ра’оти по-Хитри от ’сичко, дет’ вече го и’аше на Големия остров. Напримерно, след кат’ уби’а тате, на е’но събрание реши’а да турят гарнизон до жилището на Авел да варди пътеката Муливай, дет’ ни беше главният път от Слушанския брод към наш’те Девет долини. Настоятелката поиска от Предвидците спец’ялни оръжия, дет’ да ни пазят от Кона. Предвидците отказа’а. Настоятелката ’зе напра’о да им се моли. Те пак отказа’а и туйто.
Друго пра’ило беше нищо да не ни разпра’ят за т’ва к’во има отвъд океана, даже за остров Предвидене да не обаждат нищо ’свен името. Нейпс от село Иноуи ’еднъж поиска да го качат на Кораба и тога’а ми се видя, че Предвидците ’сичките се засмя’а, или почти. Вождът им рече не и никой от наш’те не се учуди. Ний нивгаш не сме напирали да наруша’аме тия правила, ’щот’ мисле’ме, че те оказват чес’ на наш’та цив’лизац’я, кат’ разменят с нас. Настоятелката ’се ги канеше да останат да пиру’ат с нас, ’ма вождът ’секи път отказваше ’ного любезно. Връща’а се на лодките и натоварва’а квот’ бя’а ’зели. След къмто час Корабът отпла’аше, пролетес на изток, есенес на север.
И тъй идва’а те ’сяка година, откак наш’те ’ора се помне’а. До ’де ли сезон, иде ли си сезон, ш’ до’де Кораб, ш’ си иде Кораб. Тъй до шес’найстата ми година, ’га е’на жена от Предвидците на име Мероним до’де са’о временно в жилището ми, и оттога’а вече нищо не беше кат’ преди, ни в моя живот, ни в Долините, ни нивгаш. От ’сичките ми истории е’ничките, дет’ са си наистина мои, ’ми не таки’а, дет’ съм ги ’зел от други Разказвачи, туй са моите ’стории за нея, за Мероним.
Мно’о далече оттатък прохода Верт’бри и’аше хребет, дет’ му казва’а Лунното гнездо и оттам се откри’аше най-’убавата гледка към Наветрената страна от пасищата на Кохала. Един чуден следо’ед пролетес аз пасях стадото горе на Лунното гнездо, ’га мернах Кораба да наближа’а Залива на Флотил’ята, и той беше мно’о краси’а гледка, син досущ кат’ океана, и ’ко не гле’аш пра’о в него, не мо’еш го видя, не. Се’а, аз знаех, че тря’а бърже-бърже да ида на размяната, ’ма тря’аше, ръ’йш ли, да си гле’ам козите и к’от’ си тря’а, па и ’га стигнех в Общите земи, Предвидците сигур и без туй щя’а си тръгват вече, та затуй останах там да си лежа и да зяпам оня ми ти чуден Хитър Кораб, дет’ идваше и си оти’аше с дивите гъски и с китовете.
’Ми, виках си, че затуй съм останал, ’ма същинската причина беше е’но девойче на име Роузис, що събираше листа палила за церовете, дет’ майка му ги пра’еше. Нас треска ни тресеше от мерак един за друг, ръ’йш ли, и в оня напоителен следо’ед, ’га гъмжеше от чучулиги, аз млясках сластните й плодчета манго и влажна смокиня, и да ви кажа пра’ичката, никъде не ми се ’одеше, пък и Роузис оня ден не набра мно’о листа палила, не. О, вий, младите, се смеете и се червите, ’ма е’но време, ей, и аз бях същият кат’ вас се’а.
Вечерта, ’га прибрах козите, мама се мяташе и подскачаше кат’ гъска с е’но крило и тъй ’зе да ме хока, че ’сичката клюка я разбрах от Съси. След кат’ напра’или размяната в Общите земи, вместо да даде знак ’сички да си ’одят на Кораба, вождът на Предвидците поискал да прика’а насаме с Настоятелката. След мно’о време Настоятелката излязла от срещата и свикала ’сички на събрание. ’Ората от Долината от ’сички близки жилища се сбрали, освен от жилището на Бейли, наш’то жилище. Мама и тя не отишла в Общите земи, ръ’йш ли. И тъй, събранието почнало тутакси. Настоятелката рекла: „Вождът на Предвидците иска тая година да напра’и спец’ялна размяна. Е’на жена от Кораба иска пол’вин година да живее и работи в наше село, да научи наш’те обичаи и да ни разбере нас, ’Ората от Долините. В замяна вождът ш’ ни плати двойно за ’сичко, дет’ сме го разменили днеска. Мрежи, тенджери, тигани, железа, ’сичко двойно. Се’а, помислете са’о к’ва чес’ е т’ва и помислете к’во мо’ем да ’зе’ем за ’сичките тия ра’оти на идната размяна в Хонокаа“. Е, не се минало мно’о време и цялото събрание викнало е’но голямо: „Да!“; и за следващия въпрос Настоятелката тря’ало се провикне, та да надвика глъчката. „Кой ш’ приеме у тях наш’та гостенка от Предвидците?“. Ех, т’ва „да“ секнало начаса. ’Ората изведнъж ’зели да вадят цели торби оправдания. „Ня’аме доста’чно място.“ „Два бебока чакаме, наш’та гостенка ня’а да мо’е спи добре.“ „Комарите къде наш’то жилище ш’ я изядат.“ Ръждивото Волво, тоя ми ти мазен непрокопсаник, той пръв рекъл: „Ам’ жилището на Бейли?“. Ни мама, ни аз сме били там, ръ’йш ли, да им попарим плано’ете, и затуй те набързо ги скроили. „Тъй, тъй, те имат празни стаи, нъл’ тате Бейли го уби’а! Бейли ’зе’а по’ече Общи земи, пък дадо’а по-малко от миналата реколта, ’начи туй е техен дълг! ’Ми да, на Бейли им тря’а работна ръка, мама Бейли ш’ се радва, кат’ има кой да помага!“ Та тъй решило събранието.