’Ми се’а аз станах кат’ еднокрил гъсок, да. К’во ядат, к’во пият Предвидците? На слама ли спят? Спят ли въо’ще? Шес’ луни! Мама ме нахока, дет’ не съм отишъл на Размяната с Кораба, и макар че то мама ’същнос’ беше същинската глава на Бейли, от мъжете аз бях най-голям в наш’то жилище, тъй че аз тря’аше да ида да се боря за спра’едливос’. Рекох: „Виж се’а, ш’ ида при Настоятелката да й кажа, че не мо’ем настани Предвидец тука…“ И тогаз наш’та врата рече: „Чук-чук-чук“.
’Ми беше Настоятелката, водеше оная жена от Предвидците да се настаня’а, че и Майло, помощникът от школото, и той с тях. ’Сичките тогаз разбра’ме, че ня’а де да се денем от гостенката на Долините, и да ни ’аресва, и да ни не ’аресва, вече не мо’ехме да й кажем: „Ма’ай се“; нъл’ тъй? Щя’ме да си посрамим къщата, да си посрамим иконите. Жената от Кораба лъхаше на е’на така’а оцетна миризма на Хитрина и първа ’зе да говори, ’щот’ и аз, и мама си бя’ме глътнали езика. „Добър вечер — рече тя, — аз съм Мероним и премно’о ви благодаря, задет’ ми да’ате подслон в Долините.“ Майло се хилеше кат’ жаба шегобийка на мойта неволя, идеше ми напра’о да го убия.
Съси първа си спомни к’во тря’а прай е’на домакиня, настани наш’те гости и прати Джонас да дон’се пиво и ядене, и ’сичко. Мероним рече: „В моя народ и’аме обичай да поднасяме малки подаръци на домакините, ’га идем на гости, та се надя’ам да не възразя’ате…“ Тя бръкна в е’на чанта, дет’ я носеше, и ни даде подаръци. Мама получи ’убава тенджера, дет’ в Хонокаа стру’а пет-шес’ бали вълна, ахна и рече, че не мо’е приеме толко’а скъп подарък, щот’ да приемаш странници си е обичаят на Сонми, тъй де, гостоприемс’вото тря’а да е или безплатно, или ник’во, ’ма жената от Предвидците отвърна, че тия подаръци не са плащане, не, ам’ са са’о предварителна благодарнос’, и подир т’ва мама не отказа тенджерата втори път, не. Съси и Кеткин получи’а гердани, дет’ блещука’а кат’ звезди, и очите им щя’а изскочат от радост, пък Джонас — цяло квадратно огле’ало, то напра’о го омагьоса, по-лъска’о от ’сяка отломка, дет’ още се намират тук-таме.
Майло вече не се ’илеше толкоз жабешки, ’ма на мен т’ва с подаръците ’ич не ми ’ареса, не, ръ’йш ли, таз другоземка напра’о го купу’аше моя род, ’ма не на мене тия. И затуй й рекох на жената от Кораба, че мо’е да остане в наш’то жилище, ’ма не й ща подаръка и туйто.
Рекох го по-грубо, пък не щях чак тъй, и мама ме изгле’а е’но остро, ’ма Мероним рече са’о: „Да, разбирам“; ’се е’но съм го’орил обикно’ено и нормално.
Се’а кат’ се помъкна’а цели стада гости в наш’то жилище и оная вечер, и още вечери подир т’ва, от ’сички краища на Деветте долини, че роднини, че братя, че семейства от минали жи’оти, че почти чужди ’ора, дет’ ги бя’ме срещали са’о по размени, да, ’сички от Маука до Мормонската долина идва’а и ’лопа’а да видят дъл’ Старата мама Мълва вярно разпра’я — че истински, жив Предвидец се’а живее у Бейли. То се знае, тря’аше да ги поканим ’сичките до последния гостенин вътре и те зяпа’а слисани, ’се е’но самата Сонми седеше в наш’та кухня, ’ма не бя’а чак толко’а слисани, че да не мо’ат да нагъват наш’то ядене и да лочат наш’то пиво, без мно’о да му мислят, и докат’ пиеха, бърже и нагъсто сипе’а купища въпроси за Предвидене и за чудния Кораб.