Зарадвах се аз, че наш’та проклета нечести’а гостенка даде урок на ’сички да стоят нащрек и да не й вярват ’ич, ни ей тонинко, ’ма тая нощ не мигнах зарад’ комарите и нощните птици, и квакащите жаби, и тайнст’ния някой, дет’ тракаше ти’ичко из наш’то жилище, ’зимаше разни ра’оти тук и ги туряше там, и името на тоз тайнс’вен някой беше Промяна.
През първия, втория, третия ден жената от Предвидците привикваше с наш’то жилище. Тря’а призная, че не се пра’еше на пчела царица, не, нивга не мързелу’аше. Помагаше на Съси да пра’и сирене и на мама да преде и да плете, пък Джонас я водеше да с’бират птичи яйца, и слушаше к’во разпра’я Кеткин за школото, и носеше вода, и цепеше дърва, и бърже се учеше. То се знае, клюката я държеше под око и ’се ни навестя’аха гости да видят чудната пе’десегодишна жена, дет’ изглеждаше кат’ на двайс’ пет. ’Ората, дет’ чака’а от нея да пра’и фокуси и номера, мно’о скоро се разочарова’а, ’щот’ тя не прае’ше таквиз ра’оти, не. Мама след ден-два вече не се притесня’аше от Корабната жена, да, даже ’зе да се сприятеля’а с нея и да си гукат. „Наш’та гостенка Мероним“ туй, „наш’та гостенка Мероним“ онуй, какани’еше кат папагал от сутрин до вечер, пък Съси беше десет пъти по-зле и от нея. Мероним са’о си гле’аше ра’отата, ’ма вечер сядаше на наш’та маса и пишеше на спец’ялна хартия, мно’о по-’убава от наш’та. И как бърже пишеше са’о, ’ма не на нашия език, не, пишеше на няк’ва друга реч. В Древните страни, ръ’йш ли, говорели и други езици, не са’о нашия. „К’во пишеш, лельо Мероним?“ — питаше Кеткин, ’ма Предвидящата отвръщаше са’о: „За моите дни, ’убавице, за моите дни пиша“.
Мразех да вика тъй, „’убавице“, на ’ора от мойто семейство и не ми ’аресваше как у нас се мъкне’а стари ’ора да я разпитват как да живеят по’ече време. ’Ма писаниците й за Долините, дет’ никой Чо’ек от Долината не мо’еше ги прочете, ей туй ме притесня’аше най-мно’о. Хитрина ли беше туй или шпионство, или и’аше тука пръст Стария Джорджи?
Еднъж, е’на мъглива заран, тамън бях издоил козите и наш’та гостенка помоли да до’де да ги пасе с мене. Мама рече да, естест’но. Аз не рекох да, рекох, ’ма тъй, студен кат’ камък: „Пашата на кози ня’а да е интересна за ’ора с толкоз Хитрина кат’ тебе“. Мероним любезно рече: „’Сичкото, дет’ го пра’ят ’Ората от Долината, ми е интересно, домакине Закри, ’ма разбира се, ти кат’ не щеш да те гле’ам как работиш, добре, са’о кажи“. Видите ли? Тия нейни думи бя’а кат’ ’лъзгави пехливани, ей тъй обръща’а твойто „не“ на „да“. Мама ме гле’аше кат’ ястреб и затуй тря’аше да кажа: „Ам’ че да, ’убаво, ела“.
Докат’ подкарвах козите нагоре по пътеката къмто Елепайо, нищо по’ече не рекох. Покрай жилището на Клуни е’но мое братле, Гъбо Свинарчето, ми викна: „Как е, Закри?“; да си поприка’аме, ’ма кат’ видя Мероним, се сепна и рече са’о: „Внима’ай по пътя, Закри“. Оф, дощя ми се да я разкарам тая жена, та затуй викнах на моите кози: „Сти’а сте се влачили кат’ охлюви, непрокопсаници!“; и ускорих крачка, кат’ се надя’ах да я изтощя, ръ’йш ли, пое’ме нагоре по течението през прохода Верт’бри, ’ма тя не се да’аше, не, даже по чукарите къмто Лунното гнездо. ’Начи те, Предвидците, не отстъпват по инат на козарите, тога’а го научих туй. Тя сигур знаеше к’во си мисля и ми се смееше вътрешно, затуй аз нищо по’ече не й рекох.
И к’во напра’и тя, кат’ стигна’ме Лунното гнездо? Седна на скалата Палец, извади книга за писане и нарису’а оная ми ти чудна гледка. О, тя, Мероним, с мно’о Хитрина рису’аше, тря’а й се признае. На оня лист се появи’а Деветте Надиплени долини, и бреговете, и носовете, и висините, и долините, ’ма досущ кат’ истински. Аз не щях ник’во внимание да й обръщам, ’ма не можах се сдържа. Казах имената на ’сичко, дет’ тя го нарису’а, и тя си ги записа, докат’ листът не стана, рекох й, напол’вина изрису’ан, напол’вина изписан. „Точно тъй — рече Мероним, — ний тука напра’ихме карта.“
Се’а. Чух аз как е’на клонка изпука накрай ело’ата гора току зад нас. Не беше туй случаен лъх на вятъра, не, крак няк’ъв я настъпи, туй беше сигурно, ’ма дали стъпало, копито или нокти, не мо’ех да кажа. Не бя’а виждали ’ората Кона откъм Наветрената страна на Кохала, не, ’ма те и на Слушанския брод не бя’а ги виждали, та затуй вля’ох аз в гъстака да го огле’ам. Мероним искаше да до’де с мен, ’ма аз й рекох да си стои на мястото. Дъл’ не беше дошъл пак Стария Джорджи да ми ’земе душата? Ил’ някой отшелник Мукини търси нещо да по’апне? Извадих аз копието и кат’ се запромъквах все по-близо до елите, все по-близо до елите…