Там Роузис седеше в’ъз дебел дънер, обрасъл с мъх. „Кат’ гле’ам, и’аш си нова компания“ — рече ми тя любезно, ’ма ме гле’аше кат’ разярена кучка динго.
„Тя ли? — аз посочих Мероним, пък тя седеше и ни гле’аше как си хорту’аме. — Не е ли стигнала до те’е мълвата, че тая Корабна жена е по-стара от баба ми, ’га Сонми я прероди! Не ревну’ай от нея! Тя не е кат’ тебе, Роузис. Толкоз мно’о Хитрина и’а в главата, че чак ш’ й се скърши вратът.“
Роузис вече не го’ореше любезно. „’Начи аз ня’ам ник’ва Хитрина?“
Жени, ей, жени! Ш’ намерят най-лошия смисъл в твоите думи и ш’ ти го разма’ат и ш’ рекат: „Гле’ай с к’во ме нападаш!“. Аз, как бях полудял от мерак, рекох, че ’ко сгълча малко Роузис, тя ш’ до’де на себе си. „’Ма ти знаеш, че нищо тако’а не съм ти рекъл, тъпо припряно девойче…“
Не можа’ аз да си свърша целебната реч, ’щот’ Роузис ме фрасна със ’сичка сила в лицето, чак земята се лашна напред и аз си тупнах на дирника. Тъй се потресох, че са’о седях кат’ изтърван бебок, пипнах си носа и пръстите ми почервеня’а. „Ох“ — рече първом Роузис, пък после: „Ха! Прика’ай си на твоите кози к’вит’ гадости си щеш, козарю, ’ма не на мене, да ти обърне Стария Джорджи душата на камък дано!“. Туй беше най-лошото проклятие, дет’ го знае’а ’Ората от Долините. Наш’та любов и мерак е’ин за друг се разпердушини’а на мильон парченца и тога’а Роузис метна кошница и си тръгна.
Та си окаян и посрамен, ’се гле’аш да обвиниш няко’о, и за загу’ата на Роузис аз обвиних проклетата Предвидяща. Нея сутрин на Лунното гнездо кат’ станах, викнах си аз козите и ги подкарах към пасището Палец, ’ич без да кажа даже довиждане на Мероним. Тя беше доста’чно Хитра, че да ме оста’и на мира, нъл’ помните, че тя и’аше син на остров Предвидене.
Та се прибрах оная вечер, мама и Съси, и Джонас седя’а в кръг. Видя’а ми носа и се спогледа’а лука’о. „К’во ти е станало на муцуната ’е, братле?“ — попита ме Джонас тъй е’но подигра’ателно. „А, туй ли? Ам’ ’лъзнах се и го ударих на Лунното гнездо“ — бърже му рекох аз.
Съси кат’ че ли се изкиска. „Май искаш да ка’еш, че си го ударил в гнездото на Роузис, а, братле Закри?“ И ’сичките, и тримата се разграчи’а кат’ котило прилепи, пък аз цял се зачервих и се запених. Сестра ми рече, че научила клюката от брат’чеда на Роузис Уолт, ’щот’ той я разпра’ил на Биджизъс, пък Биджисъс срещнал сестра ми, ’ма аз ’ич не я слушах, не, ’ми проклинах Мероним да я накаже Стария Джорджи и не мо’ех се спра, и напра’о си е благословия, че я ня’аше у Бейли нея вечер, не, ’щот’ се учеше да тъче у леля Пчели.
Та слязох аз долу при океана и се загле’ах в Госпожа Луна, че да о’лади яда от мойта неволя. Помня как е’на зелена костенурка се довлече на плажа да си снесе яйцата и тога’а аз аха да я пронижа с копие на място ей тъй, от злоба, ръ’йш ли, ’щот’ моят живот кат’ е гаден, що на животното да не е? ’Ма й видях очите, и толкоз стари бя’а тия очи, че бя’а виждали бъдещето, да, и затуй я оста’их да си иде. Гъбо и Кобъри дойдо’а с дъските и почна’а да сърфират по тая ми ти звездна вода, чудно ’убаво сърфираше Кобъри, и ме вика’а да ида при тях, ’ма на мен ми се не сърфираше, не, аз и’ах по-сериозна работа да върша с Настоятелката в школото.
Е’ин ученик от Последната долина, дет’ живееше и прислужваше в школото, ме за’еде в къщата на свойта домакиня, сипа ми малко пиво и тога’а отиде да повика Настоятелката от Общите земи. Са’о огънят припукваше и океанът бучеше долу на Носа на Флотил’ята. Вле’е Настоятелката, беше заклала е’но пиле, и рече: „Мълвата разпра’я, че ’убаво се грижиш за наш’та спец’ялна гостенка“; и туй малко ме учуди.
„’Ма истина ли? Е, наш’та спец’ялна гостенка мно’о ме притесня’а“ — отвърнах й аз.
„Тъй ли било? — рече Настоятелката. — И ’що?“
„’Ми знаеш ли ти, че тя пра’и тайнст’ни карти на наш’те Долини?“ — рекох аз.
„А, за тия ли прика’аш? — попита Настоятелката и ми пока’а същата карта, дет’ Мероним я напра’и тая заран на Лунното гнездо. — Тя даде тая карта за школото, та наш’те ученици да знаят формата и гол’мината на наш’те земи.“
’Ми с туй напра’о ’се е’но ми препика краста’иците, ’ма аз пак не отстъпих. „Тя к’вот’ научи за ’Ората от Долините, ’сичкото го пише в е’на книга, ’ма не пише на същински език, не, на няк’ъв шпионски език пише, дет’ никой не мо’е го прочете, са’о тя.“
И туй въо’ще не притесни Настоятелката. „Преди Падението ’ората на Ха-Уай са и’али десетки различни езици, и още на стотици са прика’али ’ората из Целия свят. Видиш ли, Закри — рече ми тя, — аз ш’ си напиша моите спо’ени на моя език, та ’що наш’та гостенка да не пише на нейния си език, докат’ е тука, на Големия остров?“