„Настоятелко — рекох аз накрая, — ня’аш ли ти по’озрения, че Предвидците ш’ ни донесат неволи? Кат’ пра’ят карти, мо’е да искат да ни завладеят. ’Ми ’ко искат да ни изгонят от наш’та земя? ’Ми ’ко и’ат тайни договорки с Кона? ’Ми че ний не знаем нищо за тях, не, нищичко.“
Чу ме Настоятелката, ’ма въо’ще не ми повярва, не, мислеше си, че аз са’о искам да се измъкна и да не да’ам подслон на Мероним. „Ти си им виждал Кораба и си им виждал ра’отите от желязо, и малко от Хитрината им си виждап, дет’ са ни я пока’али. ’Ко иска’а да нападнат Деветте долини, ти истина ли мислиш, че ний щя’ме да седим тука и да си хорту’аме? Донес’ ми доказателства, че Мероним и’а намерение да ни избие ’сичките, докат’ си спим в леглата, и аз ш’ свикам събрание. ’Ко ня’аш доказателства, ’ми тогаз си трай. Да обвиня’аш е’на спец’ялна гостенка — туй ’ич не е учтиво, Закри, и тате ти ’ич ня’аше да е доволен.“
Наш’та Настоятелка нивгаш не си е налагала к’вот’ ка’е в’ъз никого, не, ’ма чо’ек сам разбираше, ’га разговорът е свършил. Тъй беше и тогаз, да, и аз бях сам. Закри срещу Предвидците.
Дните се надига’а и пада’а и лятото се разгоря зелено и пенли’о. Гле’ах как Мероним се намъква кат’ червей в ’сичките Долини, среща се с разни ’ора и разуча’а как живеем, к’во и’аме, колко от нас мо’ат се би, и пра’еше карти на проходите към Долините през Кохала. Опитах аз да изкопча от е’ин-двама по-стари и по-лука’и мъже дъл’ ня’ат и те няк’ви подозрения или тревоги за Предвидящата, ’ма кат разпра’ях за завладя’ане или нападение, те ме гледа’а с е’ни потресени и наплашени погледи зарад моите обвинения, и мен ме фащаше срам и млъквах, ръ’йш ли, не ми се щеше мълвата да ме наклепа. Тря’аше се понапра’я на любезен пред Мероним, та тя да се омързеливи и да си оста’и приятелската маска да се поиз’лузи малко, че тога’а да ми пока’е своите си същински кроежи, дет’ ги крие зад тая маска, да, да ми даде няк’ви доказателства, дет’ да мо’а ги покажа на Настоятелката, та да свика събрание.
Ня’ах ник’ъв друг избор, са’о мо’ех да чакам и да видя к’во ш’ стане. Мероним мно’о я ’аресва’а. Жените й доверя’аха разни ра’оти, ’щот’ тя беше външна и не обаждаше ник’ви тайни на Старата Мама Мълва. Няк’во черно куче без име, дет’ обикаляше из долината Елепайо, ’зе да ’оди подире й, и тя му даде име, Питагор или нещо тако’а оплетено, пък ний му вика’ме Пи и го ’ранехме с попара, и то пазеше козите нощем. Видите ли? Даже бездомните псета в Долината ’зе’а да я ’аресват тая проклета Предвидяща. Настоятелката помоли наш’та гостенка да учи децата в школото на числата и Мероним прие. Кеткин рече, че я би’ало за учителка, ’ма не ги учела на нищо по’ече от Хитрината на Настоятелката, ’ма Кеткин знаеше, че Мероним мо’е го напра’и, ’ко иска. Някои ученици даже почна’а си почернят лицата с мастило, та да мязат на Предвидци, ’ма Мероним им рекла да се измият, инак ня’ало ги учи на нищо, ’щот’ Хитрината и цив’лизац’ята ня’али нищо общо с цвета на кожата, не.
Се’а, една вечер на наш’та веранда Мероним ’зе да разпитва за иконите. „Иконите къщи на душите ли са? Или няк’ва обща памет за лица, рода, години и ’сичко? Или молитва към Сонми? Или надгробна плоча с написани в тоя живот послания за следващия?“ Видите ли как Предвидците ’се разпитва’а к’во и що, на тях нивгаш не им стигаше нещо да си е к’вот’ си е и туйто. Тука, на Мауи, Дуофизит е бил същият, нъл’? Чичо Пчели се помъчи да й отговори, ’ма се омота, призна си, че знаел точно к’во са иконите, докат’ не почнал да обясня’а. Иконната, рече леля Пчели, свързва наедно миналото и сегашното на ’Ората от Долините. Се’а, не ми се случваше често да чу’ам мислите на някой друг, ’ма в тоя сърцетуп я видях Корабната жена да си вика: „О-хо, ’начи тогаз тря’а да я посетя аз тая Иконна, да“. Не, аз нищо не рекох, ’ма на другата заран сля’ох надолу къде Кокаления бряг и се скрих зад Скалата на Сам’убийствата. Видите ли, виках си аз, че ’ко я изловя чужденката да пра’и нещо неуважително с наш’те икони ил’, още по-’убаво, да поруга’а някоя, мо’ех да насъскам по-старите ’Ора от Долините против нея и да открия тога’а на моя народ и на моите роднини същинските кроежи на Предвидящата и ’сичко.
Та седнах аз и зачаках до Скалата на Сам’убийствата, и си мислех за ’ората, дет’ Джорджи ги е бутнал оттам в къркорещата пяна долу. Беше е’на ветровита сутрин, да, мно’о добре го помня, пясъкът и тревите от дюните свистя’а, храстите с кървавите цветя плющя’а и вълните и те се фърля’а презглава и се разбива’а о скалите. ’Апнах аз гъбени питки, дет’ си ги бях донесъл за закуска, ’ма не се бях още наял, ’га видях да вър’и към Иконната не някой друг, ’ми Мероним, да, с Нейпс от жилището на Иноуи. Наврели се тъй е’ин в друг и си шушукат кат’ крадци! Леле, кат’ ми препусна’а мислите! Се’а Нейпс к’во, за дясна ръка на другоземката ли се беше цанил? ’Ми ’ко кроеше да стане вожд на Деветте долини вместо Настоятелката, след кат’ Предвидците ни подкарат ’сичките през Кохала и ни фърлят в морето с тяхната змийска предателска Хитрина?