Опитах се да му погаля облачната кожа и твърдата коса, ’ма, кълна се, пръстите ми премина’а пра’о през него, ’ми да, също кат’ през водно отражение. През блестящите му очи, че и през устата, премина’а е’ни мушици кат’ хартиени, напред-назад, да, напред-назад.
Оф, тайнст’но и толко’а ’убаво и тъжно беше то, че напра’о ме заболя душата.
Изведнъж момичето призрак се скри в яйцето и на него’о място се появи няк’ъв мъж. Беше призрак Предвидец, мо’еше да ме вижда и ми заприка’а свирепо: „Ти кой си, момче, и ’де е Мероним?“.
Предвидецът се наведе по-близо и тога’а лицето му се уголеми. Гласът му беше е’ин ръмжащ и зъбат. „Два въпроса ти зададох, момче, отго’ори ми веднага, че ш’ ти прокълна семейството толко’а тежко, че ни един бебок ня’а преживее по-дълго от е’на луна, ни се’а, ни нивгаш!“
Изпотих се и едвам преглътнах на сухо. „Закри съм аз, гус’ине — рекох аз, — и Мероним си е добре, да, тя се’а е при леля Пчели и се учи да вади мед.“
Предвидецът ми прониза душата с тия ми ти очи, да, кат’ че ли се чудеше дъл’ да ми повярва. „’Ма знае ли Мероним, че нейният домакин й ровичка из нещата, докат’ я ня’а? Истината ми кажи се’а, щот’ аз ги позна’ам лъжците.“
Тъй я заклатих тая глава, че чак ме заболя.
„Слушай се’а внимателно — рече тоя мъж, ’ма е’но влас’но, кат’ Настоятелка. — Ш’ туриш тоя оризон, туй «яйце», дет’ ти е в ръцете, обратно там, отдет’ си го ’зел. На никого, ’ма на никого ня’а казваш за него. Иначе знаеш ли к’во ш’ ти напра’я?“
„Да — рекох аз. — Ш’ ми прокълнеш семейството толко’а тежко, че ни е’ин бебок нивгаш ня’а оживее.“
„Да, сфанал си — отвърна оня мъж гръмовержец. — Ш’ те наблюда’ам, Закри от жилището на Бейли“ — рече призракът Предвидец; видите ли, той даже ми знаеше жилището, кат’ Стария Джорджи. Изчезна мъжът и сребристото яйце тихо засъска, подир туй умря. Бърже турих ра’отите на Мероним в чантата й и пак я пъхнах под дъските, и напра’о ми се прищя нивгаш да не си бях пъхал носа там. Видите ли, туй, дет’ го намерих, не бя’а доказателства за моите съмнен’я, че да ги покажа на Настоятелката, не, туй, дет’ го намерих, беше няк’во Хитро проклятие в’ъз пълния ми с камъни късмет и, сам си го признах туй, мръсно петно на мойта чес’ кат’ домакин.
’Ма не мо’ех да забра’я и онуй момиче призрак, не, то не ме оста’яше ни насън, ни наяве. Толко’а мно’о чувства имах, че чак ня’аше де да ги побера. Оф, да си млад не е ’ич лесно, ’щот ’сичкото, дет’ те смуща’а и тревожи, те смуща’а и тревожи за пръв път.
Госпожа Луна дебелееше, щерка й отслабваше и тъй неусетно три от шест’е луни, докат’ до’де Корабът на Предвидците да си прибере Мероним, вече се бя’а изтърколили. Между мене и наш’та гостенка се’а и’аше нещо кат’ примирие. Ня’ах доверие аз на Корабната жена, ’ма я търпях в наш’то жилище, и то доста’чно любезно, че да мо’а я следя по-добре. Тога’а е’ин бурен следобед се случи първата от тия няколко случки, да, дет’ превърна’а туй наш’то примирие в нещо тако’а, дет’ оплете нейната съдба и мойта ведно кат’ лозови стъбла.
Е’на дъждовна сутрин най-малкият син на брата Мънро, Ф’кугли, се изкатери по сипеите на дерето и кат’ ме завари да се гуша под е’ни чадърени листа на Чифликчийското възвишение, обади ми ужасна но’ина. Сестра ми Кеткин ловяла риба с въдица на Брега на Кучешката скала и ’зела, че настъпила риба скорпион, и се’а умирала от огнена треска в жилището на Мънро. Билкарката Уимоуай, да, майката на Роузис, я леку’ала, и Лиъри, лечителят от Хило, и той си нареждал своите песнопен’я, ’ма жи’отът на Кеткин си оти’ал, да. От риба скорпион даже здра’и мускулести момци не оцеля’ат, не, пък горката малка Кеткин умираше и й оста’аха два часа, най-мно’о три.
Ф’кугли подкара козите, пък аз се завтекох надолу през дряновете къмто жилището на Мънро и, да, беше досущ к’вото ми рече Ф’кугли. Кеткин цяла гореше и се да’еше, кат’ дишаше, и никого от нас не позна’аше по лице. Уимоуай беше извадила ’сичките отровни перки и беше промила ужиленото с каша от нони, пък Съси й държеше мокри кърпи на челото, та да й е ’ладно на главата. Джонас беше ’укнал да се моли на Сонми в Иконната. Брадатият Лиъри си мърмореше своите заклинания от Хило и тръскаше своите магически копия с пискюлчета да пропъжда злите ду’ове. ’Ма Лиъри кат’ че ли не помагаше мно’о, не, Кеткин умираше, въздухът напра’о миришеше на смърт, ’ма майка ми искаше Лиъри да е там, ръ’йш ли, чо’ек почва да вярва на мильон най-различни вярвания и си мисли, че поне е’но от ’сичките мо’е да помогне. Та, к’во ли мо’ех да напра’я, са’о да седя там и да държа горещите ръце на обичната Кеткин, и да си спомням как гле’ах стъписан и безполезен, ’га Кона плющя’а с камшици и обикаля’а около тате и Адам? Се’а дъл’ беше на тате ил’ на Сонми, или пък моят собс’вен, ’ма един тих глас пукна балонче точно вътре в ухото ми: „Мероним“ — рече той.