Се’а, аз изненадах ’сички, да, та чак и се’е си, ’га реших да тръгна с нея. Не ме знае’а кат’ бика с най-храбрите топки в обора. ’Що тогаз го напра’их? Мно’о просто. Първо, бях задължен на Мероним зарад’ Кеткин. Второ, мойта душа веч’ беше напол’вина пълна с камъни, да, сигур’ беше, че аз ня’а се преродя, тъй че к’во имах да губя? По-добре Стария Джорджи да изяде мойта душа, отколкот’ душата на някой друг, дет’ ш’ се прероди другаде, нъл’ тъй? Туй не е храброст, не, туй е са’о разум. Мама не беше ’ич доволна, в Долината и’аше мно’о ра’ота, ’щот’ тря’аше веч’ реколтата да се прибира и въо’ще, ’ма призори, та двамата с Мероним потегли’ме, тя ми даде за из път кокалчета, дет’ сама ги беше опушила и осолила, и рече, че тате щял да се гордее да ме види толко’а пораснал и толко’а куражлия. Джонас ми даде спец’ялен ’убав остър ’арпун за ловене на скална риба, пък Съси ни даде амулети от седефена черупка, че да заслепим очите на Джорджи, ’ко ни погне. Кобъри, брат’чед ми, до’де да пасе моите кози, той ни даде торба стафиди от лозето на него’ото семейство. Кеткин беше последна и тя ми да’е целувка, и на Мероним също, и ни накара и двамата да обещаем, че ш’ се върнем след шес’ дни.
На изток от Слуша не тръгна’ме нагоре по пътя за Кукуйхаеле, а пое’ме навътре, на юг, нагоре по потока Уаюлили, и аз познах поляната край водопадите Хиилауе, дет’ бях сварил Кона да уби’ат тате преди пет-шес’ години. Се’а тя беше обрасла, са’о следи от стари лагерни огньове бя’а я изгорили по средата. В плитчините на вира Хиилауе фанах с подаръка на Джонас две риби, че да и’аме храна за по’ече време. Валеше дъжд и потокът Уаюлили беше мно’о бурен, че да вървим по него, затуй се запромъква’ме през захарната тръстика, да, пол’вин ден се мъчи’ме, докат’ излезем на хребета Кохала; на откритото ветро’ито място ни секна дъхът и през облаците видя’ме Мауна Кеа, по-висока от небето даже, да. Се’а, аз бях виждал и преди Мауна Кеа от Хонокаа, то се знае, ’ма е’на планина, дет’ се каниш да изкачиш, не е същата кат’ оная, дет’ ня’а я изкачваш. Тая не е ’убава, не. Помълчиш ли за малко, я чу’аш. Тръстиката се разреди и се смени със су’и борове, и фана’ме пътя на Древните за Уаймеа. Няколко мили измина’ме по тоя древен напукан път и срещна’ме ловец, дет’ залагаше капани за кожи, и него’ото весело куче, те си почи’аха край е’но пресъхващо езерце. Старият Янаги го зовяха и дробовете му бя’а толко’а скапани, че си рекох, че още малко и младият Янаги ш’ поеме семейното дело. Реко’ме, че сме билкари и с’бираме ценни растения, и Янаги може да ни е по’ярвал, пък може и да не е, ’ма размени с нас гъбени питки срещу скална риба и ни предупреди, че град Уаймеа веч’ не е толко’а приветлив кат’ е’но време, се’а Кона ту командвали, ту биели и не мо’ело чо’ек да познае ’га как ш’ се държат.
На около е’на миля на изток от град Уаймеа чу’ме тропот на подковани копита и начаса скочи’ме и се скри’ме край пътя. Трима бойци Кона на черни жребци и тяхното конярче на пони мина’а покрай нас в галоп. Обзе’а ме омраза и страх и ми се прищя да ги нанижа кат’ скариди на шиш, ’ма по-бавно. Момчето, рекох си, мо’е да е Адам, ’ма аз ’секи път си го мислех т’ва за младите Кона, те носе’а шлемове и аз не мо’ех да видя мно’о ’убаво, не. Оттога’а нататък не говоре’ме мно’о, ’щот’ говора ни мо’еха да го чуят шпиони, дет’ не ги виждаш. Се’а тръгна’ме на юг през храсталака, докат’ излязо’ме на един широк път. За широкия път бях чувал от разказвачи, и ей ти го на, открит, дълъг, равен, зас’лан с камъни. Между тях прораства’а фиданки и храсти, ’ма туй ветро’ито място беше чудно и диво. Мероним рече, че на езика на Древните то се викало Летище и там пускали котва техните летящи лодки, да, били кат’ дивите гъски в блатата Пололу. Не го прекоси’ме на ширина, не, заобиколи’ме го, ’щот’ ня’аше прикритие, ръ’йш ли.
По залез опна’ме палатка в е’на обрасла с кактуси долчинка и ’га се стъмни, аз запалих огън. Самотен се почу’ствах тъй далече от мойто семейство в Долината, ’ма в тая ничия земя маската на Мероним ’зе да пада и аз я виждах по-ясно от’сяко’а преди. Попитах я направо: „К’ъв е той, Целият свят, чуждите земи оттатък океана?“
’Ма маската й още не беше ’сичката паднала. „Ам’ ти как си мислиш?“
И аз й разпра’их как си предста’ям местата от старите книги и картини в школото. Земи, дет’ Падението нивгаш не е падало, градове, дет’ са по-големи от целия Голям остров и кули с мно’о звезди и слънца, грейнали по-високи даже от Мауна Кеа, заливи, дет’ има не са’о един Кораб на Предвидците, ’ми мильон, Хитри сандъци, дет’ готвят ’убаво ядене, по’ече, отколкот’ ’сички мо’ат да изядат, Хитри тръби, дет’ изли’ат по’ече пиво, отколкот’ сички мо’ат да изпият, места, дет’ е вечна пролет и ня’а болести, ня’а бой и ня’а робство. Места, дет’ ’сичките са ’убави чистородни и жи’еят до сто и пе’десе години.