Мероним си придърпа од’ялото около нея. „Моите родит’ли и тя’ното поколение вярва’а, че нейде оттатък океаните подир Падението са останали здра’и цели градо’е на Древните, също кат’ тебе, Закри. Стар’времските имена им разпалва’а въображен’ето… Мелбън, Оркланд, Йо’бург, Буенас Йербс, Мумбай, Синг’пур.“ Корабната жена ме учеше на ра’оти, дет’ ни един Чо’ек от Долините нивгаш не ги беше чу’ал, и аз слушах със ’сички сили и мълчах. „Най-сетне, пет дес’тилетия след кат’ моят народ е стигнал на Предвидене, ний пак пусна’ме на вода Кораба, дет’ ни беше докарал там.“
Далече-далече кучета динго вие’а за ’ора, дет’ скоро ш’ умрат, и аз се молех на Сонми туй да не сме ние. „Моите ’ора намерили градо’ете там, дет’ им обеща’али старите карти, ’ма мъртви и разрушени градо’е, погълнати от джунглата градо’е, разядени от чумата градо’е, ’ма ник’ва следа от живите градо’е от техните копнежи. Ний, Предвидците, не вярва’ме, че наш’ят мъждукащ пламък на цив’лизац’ята се’а е най-яркият в Целия свят, и година след година отплава’ме ’се по-надалеч и по-надалеч, ’ма тъй и не намери’ме ни един по-ярък пламък. Така’а самотност ни обфана. Тако’а ценно бреме за две ’иляди чифта ръце! Кълна се, ня’а по’ече от няколко места по Целия свят, дет’ да притежа’ат Хитрината на Деветте долини.“
Кат’ чух тия думи, те предизвика’а у мене е’новременно тревога и гордос’, кат’ да бях станал тате, сякаш тя и аз не бя’ме толко’а различни, колкот’ бог и вярващ, не.
На втория ден пуфка’ите облаци припка’а кат’ зайци на запад и онуй ми ти змийско подветрено слънце журеше силно и горещо. Лоче’ме вода кат’ китове от ледените и пепеляви ручеи. ’Се по-нависоко се изкачва’ме, към ’се по-’ладен въздух, докат’ спря’а вече да ни ’апят комари. Сухи и ’илави гори бя’а кат’ разрязани от откоси черна, остра кат’ бръснач лава, изригната и изплюта от Мауна Кеа. По тия каменни поля се влаче’ме бавно кат’ охлюви — закачиш ли са’о леко някой камък, и пръстите ти бърже се разкървавя’аха, затуй аз си омотах обувките и ръцете с ивици кора и напра’их същото за Мероним. Нейните стъпала се покри’а с мазоли, ’щот’ отдолу не бя’а толкоз загрубели кат’ моите стъпала на козар, ’ма тая жена не беше ревла, не, к’вато и да беше иначе. Опна’ме палатката в е’на бодлива-трънлива гора и лепкавата мъгла скри лагерния ни огън, ’ма скриваше и ’сички, дет’ мо’еха да се промъкват към нас, и аз се изнервих. Телата ни бя’а съсипани от умора, ’ма на умовете ни още не им се спеше и затуй разговаря’ме, докат’ ядя’ме. „Тебе вярно ли не те е страх — рекох аз и вдигнах палец нагоре, — че мо’ем да срещнем Джорджи, кат’ стигнем върха, също кат’ Труман Нейпс?“
Мероним рече, че времето мно’о по’ече я плашело.
Казах к’вот’ си мислех: „На тебе не ти се вярва, че той е истински, нъл’?“.
Мероним каза, че Стария Джорджи за нея не бил истински, не, ’ма за мен си мо’ел да е истински.
„Тога’а кой — попитах аз — е напра’ил Падението, кат’ не е Стария Джорджи?“
Един-два сърцетупа няк’ви злокобни птици, дет’ не ги знаех к’ви са, си разпра’яха новини в мрака. Предвидящата отвърна: „Самите Древни са напра’или свойто си Падение“.
Оф, тия нейни думи бя’а кат’ въже от дим. „’Ма нали Древните са и’али Хитрината!“
Помня, че тя рече: „Да, Хитрината на Древните се е спра’яла с болестите, с разстоянията, със семената и пра’ела чудесата да са нещо обикно’ено, ’ма с е’но не се спра’ила, не, с жаждата в сърцата чо’ешки, да, с жаждата за още“.
„За още к’во? — попитах аз. — Древните са и’али ’сичко!“
„О, ’ми още неща, още ’рана, по-бързи скорости, по-дълъг жи’от, по-лек жи’от, по’ече власт, да. Се’а Целият Свят е голям, ’ма не е бил доста’чно голям за таз жажда, дет’ карала Древните да порят небесата, да кипват моретата, да тро’ят земята с полудели атоми и да пра’ят магарии с гнили семена, и тъй се родили нови чуми, и бебоците ’зели да се раждат уроди. Най-накрая, първом полека, после бърже, държа’ите се сринали до варварски племена и Дните на цив’лизац’ята се свършили, са’о останали няколко дипли и джобчета тук-таме, дет’ догарят последните й въглени.“