Попитах що Мероним нивгаш не е разпра’яла тая история в Долините.
„’Ората от Долините не щат да чуят — отвърна тя, — че чо’ешката жажда е родила цив’лизац’ята, ’ма същата чо’ешка жажда я, е убила. Аз го знам от други племена в странство, дет’ съм живяла при тях. Понявгаш, кат’ ка’еш някому, че него’ите вярвания не са верни, той си мисли, че му казваш, че жи’отът му не е истински и че истината му не е истинска.“
Да, сигур’ беше права.
На третия ден небето беше ясно и синьо, ’ма краката на Мероним бя’а кат’ медузи и затуй аз мъкнах ’сичко на гърба си, освен чантата с нейните неща. Изкачи’ме се по планинския склон към южната страна, дет’ белезите на Древните се изкачва’а на зигзаг към върха. Къде пладне Мероним си почина, пък аз събрах доста’чно дърва за цели два огъня, ’щот вече бя’ме сред последните дървета. Докат’ гле’ахме надолу към склоновете на Мауна Лоа, мерна’ме конен отряд по Пътя на Седлото — бя’а Кона, металът им лъщеше на слънцето. Ний бя’ме толко’а високо горе, че конете им бя’а големи колкот’ термити. Прищя ми се да ги смажа тия диваци помежду палеца и показалеца си и да си отрия мръсотията в панталона. Молех се на Сонми ни е’ин Кона да не свърне по тоя Път към Върха, ’щот’ имаше ’убави места за засади, пък с Мероним не мо’ехме да се съпротивля’аме ни силно, ни дълго, чини ми се. Как да е, не видях ник’ви следи ни от копита, ни от палатки.
Дърветата се свърши’а и вятърът заду’а по-силно и свирепо, не носеше лъх ни от дим, ни от земя, ни от тор — са’о фин, фин прах. И птици се вижда’а по-рядко на тия голи, обрасли с ниски храсталаци склонове, са’о мишелови кръжа’а високо горе. Привечер стигна’ме до няколко скупчени сгради на Древните, за коит’ Мероним рече, че били селище на ’строноми — туй били жреците на Хитрината, дет’ четяли по звездите. В туй село никой не беше жи’ял след Падението и по-пусто място аз не бях виждал. Ни вода, ни пръст, пък нощта падна, оф, зъбата и студена, и затуй се обляко’ме дебело и запали’ме огън в е’но празно жилище. Пламъците танцува’а със сенките по тия недолюбени стени. Притесня’ах се за изкачването на върха на другия ден, та затуй отчасти да си заслепя разума, попитах Мероним дъл’ Настоятелката е права, кат’ разпра’я, че Целият Свят лети около слънцето, или пък ’Ората от Хило са прави, кат’ разпра’ят, че слънцето лети около Целия свят.
„Настоятелката е съвсем права“ — рече Мероним.
„Тогаз ’начи истинската истина е по-различна от привидната истина?“ — попитах аз.
„Да, обикно’ено е тъй — помня, че каза Мероним — и затуй истинската истина е по-ценна и по-рядка даже от диамантите.“ Лека-полека сънят я обори, ’ма моите мисли ме държа’а буден чак докат’ е’на мълчалива жена дойде и седна край огъня, и ’зе тихо да кашля и трепери. ’Ко съдех по нейната огърлица от раковини каури, тя беше рибарка от Хоному, и ’ко беше жива, щеше да е мно’о сочна, ня’а спор. Жената разпери пръсти и ги пъхна в огъня, и те се превърна’а в най-’убавите бронзови и рубинени листенца, ’ма тя са’о въздъхна, по-самотно от птица в клетка, спусната в кладенец, ръ’йш ли, пламъците въо’ще не мо’еха да я сгреят. В очните орбити и’аше парченца чакъл вместо очи и аз се зачудих дъл’ не изкачва Мауна Кеа, че да даде на Стария Джорджи най-сетне да й приспи душата с каменен сън. Мъртвите ’ора чу’ат мислите на живите и тая удавница рибарка ме погледна с чакълчетата си и кимна: „Да“; и извади лула за утеха, ’ма аз ’ич не й поисках да си дръпна. Подир мно’о време аз се събудих, огънят беше ’зел да угасва и пълната с камъни Хоному си беше отишла. По земята ня’аше следи, ’ма първите един-два сърцетупа усещах миризмата от дима на лулата й. Видиш ли, мислех си, Мероним знае мно’о за Хитрината и за жи’ота, ’ма ’Ората от Долините знаят по’ече за смъртта.
Щом пукна четвъртата зора, заду’а вятър не от тоя свят, не, той изкривя’аше оная жестока и звънли’а светлина и стягаше ’оризонта, и през ’сичкия брезент и кожи изтръгваше думи от устата и топлина от тялото. Пътят към върха от ’строномското село беше мно’о разбит и изро’ен, да, голе’и парчета се свлича’а надолу и ня’аше ни листа, ни корени, ни даже мъхове, са’о суха измръзнала пръст и камънаци, дет’ деря’а очите ни кат’ побъркана жена. Наш’те обувки от Долината вече се бя’а изпокъсали и затуй Мероним извади по чифт Хитри Предвидски ботуши, напра’ени от н’ам к’во, ’ма мно’о топли и меки, и здрави, та да мо’ем да продължим. Четири-пет мили по-нататъка земята се заравня’аше и вече чо’ек не се чу’стваше кат’ да е насред планина, ’ми по’ече кат’ мравка на маса — и’аше няк’ва равнина, дет висеше в нищото между свето’ете. Най-подир къмто пладне сви’ме зад един завой и аз хлъцнах от потрес, ’щот’ там беше оградата, точно както разпра’ял Труман, ’ма зидовете й не бя’а високи колкот’ секвоя, не, по’ече колкот’ смърч. Пътят водеше пра’о към стоманената порта, да, ’ма неповредените стени не бя’а толко’а безкрайно дълги, не, за четвърт от сутринта мое’ше чо’ек да ги обиколи. Се’а, вътре в оградата в’ъз издигната земя се вижда’а куполи на храмове, да, най-тайнст’ните сгради в Ха-Уай или в Целия свят, кой знае? ’Ма как мо’ехме да се доберем до тях? Мероним погали величест’ната врата и измърмори: „Тря’а ни проклета мощна светка’ица и гръм, че да я изтръгне от пантите, да.“ ’Ма извади от чантата си не светка’ица и гръм, не, ’ми е’но Хитро въже, тако’а, дет’ Предвидците ги разменя’а понявгаш, тънко и леко. Над стоманената врата стърча’а две стълбчета и тя се помъчи да метне примка на е’ното. Вятърът беше по-сръчен от нейния мерник, ’ма после се проб’ах и аз и го закачих още от първия път, и се заизкачва’аме по стената на Стария Джорджи, кат’ прифаща’ме въжето ту с е’на ръка, ту с друга ръка.