Вътре в туй страхо’ито място на върха на света, ей, вятърът стихна кат’ в окото на ураган. Слънцето тука, толкоз високо, ревеше оглушително, ’ми да, ревеше и от него струеше времето. Вътре зад стената ня’аше ник’ви пътеки, са’о мильон скали, също кат’ в историята на Труман Нейпс — т’ва бя’а телата на пълните с камъни и обездушени, и аз се зачудих дъл’ Мероним ил’ аз, ил’ и двамата до мръкване ш’ станем на камъни. Десет-дванайсет храма ни чака’а тук и там, бялосребристи и златистобронзо’и, с тантурести тела и с кръгли корони, и по’ечето без прозорци. Най-близкият беше са’о на стотина крачки и ние тръгна’ме първо към него. Попитах дъл’ тука Древните са се кланяли на тяхната Хитрина.
Мероним, коя’ се дивеше също кат’ мене, рече, че туй не били храмове, не, ’ми о’серватории, дет’ Древните изуча’али планетите и луните, и звездите, и пространст’то помежду им, че да разберат ’де почва и ’де свършва ’сичко. Ний пристъпва’ме внимателно между кривите скали. Около е’на видях строшени черупки от миди каури, к’вито носят Хоному, и разбрах, че туй ш’ да е мойта гостенка от предната вечер. Вятърът довя гласа на моя прадядо, що шъпнеше от мно’о, мно’о далече: „Юда“. Страшно, да, ’ма не чак да те шашне, ’щот’ ’сичко на туй място беше страшно… „Юда.“ Не казах на Мероним.
Как отвори тя вратата на оная о’серватория, не знам, тъй че ’ич не ме питайте. За един-два сърцетупа между оня ми ти прашен и ръждив отвор на вратата и нейния оризон яйце се проточи нещо кат’ пъпна връв. Се’а, аз бях зает да вардя двама ни от ’битателите на туй оградено място. Шъпотът на дядо ми ’зе да кълне разни пол’вини лица, дет’ изчезва’а, ’га впериш поглед в тях. Разнесе се рязко съскане и тога’а вратата на о’серваторията се открехна. Оттам лъхна спарен и вкиснат въздух, ’се е’но дишан преди Падението, да, и сигур’ точно тъй си беше. Влязо’ме вътре и к’во да видим?
Не е ’ич лесно да се опише така’а Хитрина. Там и’аше таки’а ра’оти, дет’ на Ха-Уай не ги и помним, та затуй и имената им не помним, да, почти нищо не мо’ех проумея там, вътре. Няк’ви блестящи врати, бели подове и покриви, е’но огромно помещение, кръгло и дълбоко, пълно с е’на грамадна чиния, по-широка от десет чо’ека, налягали от край до край, дет’ Мероним я нарече „радьотел’скоп“ и рече, че туй било най-надалеко виждащото око, дет’ Древните нявга са го пра’или. И ’сичко беше бяло и чисто кат’ одеждите на Сонми, да, ни е’но мръсно петънце освен тия, дет’ ги довляко’ме ний с наш’те обувки. Маси и столо’е стоя’а наредени в кръг и чака’а някой да седне на тях по балконите, напра’ени от стомана, и затуй стъпките ни отеква’а кат гонг. Даже Корабната жена се смая от почуда от ’сичката тая съвършена Хитрина. Тя пока’аше на своя оризон ’сичко, дет’ го вижда’ме. Оризонът светкаше и мъркаше и няк’ви прозорчета светва’а и угасва’а. „Запаметя’а мястото“ — обясни Мероним, ’ма аз не разбрах мно’о добре и попитах к’ва е истината за туй ми ти Хитро яйце.
Мероним постоя тъй един сърцетуп и пийна е’на глътка пиво от свойта манерка. „Оризонът е и мозък, и прозорец, и памет. Него’ият мозък ти позволя’а да пра’иш ра’оти кат’ да отключваш врати на о’серватории, нъл’ видя преди малко. Прозорецът ти да’а да прика’аш с други оризони далече-далече. Паметта ти позволя’а да видиш туй, дет’ оризоните в миналото са го видели и чули, и пази от забра’яне онуй, дет’ моят оризон го вижда и чува.“