Срам ме беше да напомня на Мероним, че съм ровичкал, да, ’ма ’ко не бях попитал тога’а, мо’еше нивга по’ече да не ми се отвори така’а възможност, та затуй попитах: „Светещото ’убаво момиче, дет’ го видях в тоз… оризон преди… то памет ли беше ил’ прозорец?“
Мероним се подвоуми. „Памет.“
Попитах я дъл’ момичето е още живо.
„Не“ — рече Мероним.
Попитах дъл’ е било от Предвидците.
Тя се подвоуми и отвърна, че се’а искала да ми каже ’сичката истина, ’ма другите ’Ора от Долината ня’ало още да са готови да я чуят. Заклех се в иконата на тате, че ня’а да кажа нищо, не, на никого. „Мно’о добре. Туй беше Сонми, Закри. Сонми, уродливо роденото чо’ешко същес’во, дет’ предците ти са по’ярвали, че е вашият бог.“
Сонми е била човек кат’ тебе и мене? Нивгаш ня’аше си го помисля, нит’ Настоятелката беше изричала нявгаш така’а дивотия, не. Сонми беше родена от бог на Хитрината на име Дарвин, тъй вярва’ме ний. К’во мислеше Мероним, тая Сонми на остров Предвидене ли беше живяла, ил’ на Големия Остров?
„Тя се е родила и е умряла пре’и стотици години оттатък океана, на запад-сев’розапад — тъй рече Мероним, — на един полуостров, дет’ се’а целият е опустошена земя, ’ма старото му име е било Неа Со Копрос, пък древното — Корея. Сонми живяла кратък, прекъснат от предателство жи’от, и чак след кат’ умряла, ’зела да владее мислите и на чистокръвните, и на уродливо родените.“
От ’сичките тия зашеметителни новини мозъкът ми бръмна и се подпали, и аз вече напра’о не знаех в к’во да вярвам. Попитах к’во пра’и паметта на Сонми в оризона на Мероним подир толко’а стотици години.
Се’а видях, че Мероним съжаля’а, задето е почнала да разпра’я, да. „Сонми била убита от вождо’ете на Древните, ’ма преди да умре, разпра’ила пред един оризон за своите постъпки и действ’я. Нейната памет се намира в моя оризон, ’щот’ аз изуча’ах краткия й живот, та да ви разбирам по-добре вас, ’Ората от Долината.“
Затуй т’ва момиче ме е преследвало тъй. „’Начи съм видял няк’ъв Хитър призрак?“
Мероним рече: „Да. Закри, ний тря’а успеем да посетим мно’о сгради преди мръкване.“
Се’а, докат’ прекося’ахме ограденото място към втората о’серватория, камъните ’зе’а да го’орят: „Оф, прав беше първия път за проклетата Предвидяща, братко Закри! Тя ти обръща вярата с главата надолу, отвътре навънка!“ Запуших си ушите, ’ма гласовете им мина’аха даже ей през тия ръце. „Тая жена спаси Кеткин са’о да ти размъти разума с дълг и чес’!“ И от формите, и от думите на камъните ме сви’аше коремът и аз стиснах здра’о зъби, та да не мо’а да отго’арям. „Тя души и дебне Хитрината на Големия остров, дет’ по пра’о принадлежи на ’Ората от Долината!“ Пясъчните дяволи се промъква’а под клепачите ми. „Твоят тате ня’аше да позволи на е’на лъжкиня другоземка да му спечели до’ерието, братле, ни да го използва кат’ товарно муле!“ Тия думи бя’а толкоз верни, че не мо’ех въо’ще да възразя, и се препънах, и ме заболя.
Мероним ме подпря. Не й признах, че камъните я оплю’ат, ’ма тя беше видяла, че нещо не е мно’о наред. „Въздухът тука горе е рядък и воднист — рече тя, — затуй мозъкът ти мо’е страшно да огладнее и да напра’и туй шантаво място още по-шантаво.“
Стигна’ме втората сграда и аз се одрямах, докат’ Предвидящата отваряше вратата. Оф, т’ва кресли’о слънце ми изпразваше главата. „Лукава е тя, дума да ня’а, Закри!“ Труман Нейпс Трети се беше покачил на своя камък. ’Ма Мероним даже не го чу. „На нея ли вярваш, или на своя си род? — подвикна ми той скръбно. — Твоите истини са’о «рядък и воднист въздух» ли са? ’Ми аз?“ Оф, на следващия сърцетуп си отдъхнах, тога’а вратата на о’серваторията се отвори. Духо’ете и техните остри кат’ копия истини не мо’еха да вля’ат с нас вътре, ръ’йш ли, сигур’ Хитрината не ги пущаше.
Тъй откара’ме целия следобед, да. По’ечето о’серватории мно’о мяза’а на първата. Предвидящата отваряше, и’следваше мястото със своя си оризон и през по’ечето време напра’о ме забра’яше. Аз са’о си седях и дишах тоя изпълнен с Хитрина въздух, докат’ свърши. ’Ма кат’ краче’ме между сградите, разкри’ените камъни в хор ми вика’а: „Юда!“; и „То’арно муле!“; и „Корабен роб!“. Призраци на ’Ора от Долината ме зовя’а през залепналите си замръзнали устни, да: „Тя не е от твойто племе! Даже не е с твоя цвят!“ И там и тога’а думите им звуча’а страшно разумно, тука и се’а го призна’ам.