Подозренията ме разяжда’а.
Ни един Предвидец нивгаш не е бил откро’ен с ни един Чо’ек от Долините и него ден аз разбрах, че и Мероним въо’ще не е по-различна. Докат’ стигнем до последната сграда, камъните бя’а сменили цвета на синьото небе в тре’ожно кремъчно сиво. Мероним ми рече, че туй не е о’серватория, ’ми генератор, дет’ пра’и Хитра магия, наречена ’лектричес’во, и тя движи ’сичкото туй място тъй, както сърцето движи тялото. Тя ахкаше пред машините и ’сичкото, ’ма аз са’о се чу’ствах глупав и предаден зарад’ туй, че Корабната жена ме заслепи, откак’ с лакти си проби път в мойто жилище. Не знаех к’во да пра’я, ни как да осуетя замислите й, ’ма и Джорджи си и’аше замисли, проклет да е.
Отвътре тоя генератор беше по-различен от дру’ите сгради. Жената от Предвидците напра’о засия от възторг, щом влязо’ме в кънтящите зали, ’ма аз — не. Видите ли, аз знаех, че ний не сме сами там. Корабната жена ’ич не ми вярваше, то се знае, ’ма в най-голямото пространство, ’дет тихо стоеше грамадно желязно сърце, и’аше нещо кат’ трон, заобиколен от масички с прозорчета и цифри, и ’сичко, и на тоя трон седеше умрял Древен жрец, прегърбен под е’ин сводест прозорец. Предвидящата тежко преглътна и се загле’а в него. „Главен ’строном сигур’ — рече тя тихо, — мо’е да се е сам’убил тука, ’га е настъпило Падението, и запечатаният въздух да му е запазил тялото от разла’ане.“ Жрец крал, не вожд, рекох си аз, в такъв чу’ен дворец. Тя зафана да запаметя’а със своя оризон ’сяка частица от туй обречено място, пък аз се приближих по’ече до тоя жрец крал от света на съвършената цив’лизац’я. Косата му беше е’на сплъстена, ноктите — закривени и от ’сичките години лицето му се беше сбръчкало и про’иснало, ’ма Хитрите му небесни дрехи си оста’аха разкошни и чудни, в ухото му и’аше сапфири и той ми заприлича на чичо Пчели — и’аше същия нос кат’ зурла, да.
„Слушай ме, Чо’еко от Долините — заприка’а сам’убилият се жрец крал, — да, слушай. Ний, Древните, бя’ме болни от Хитрина и Падението беше нашият лек. Предвидящата не знае, че е болна, ’ма, оф, мно’о е болна.“ През оная стъклена арка се мята’а и обръща’а вълни от сняг и залива’а слънцето. „Приспи я, Закри, че инак тя и нейният род ш’ докарат ’сичките им другоземски болести във ваш’те ’убави Долини. Аз ш’ се грижа добре за душата й тука на туй място, не бой се.“ Корабната жена о’икаляше насам-натам с нейния Оризон и си тананикаше е’на приспивна песничка на Предвидците, на коят’ беше научила Кеткин и Съси. Мислите ми тиктака’а. Да я убия не беше ли мно’о дивашко и варварско?
„Ня’а право, ня’а криво — учеше ме ’строномският крал, — ти са’о закриляш свойто си племе или го преда’аш, да, и’а са’о силна и слаба воля. Убий я, братле. Тя не е бог, тя е са’о кръв и вени кат’ тебе и мене, кат’ повторение на нас, Древните. Убий я, туй е твой дълг и ти го знайш.“
Рекох, че не мо’а, мълвата ш’ ме заклейми кат’ убиец и Настоятелката ш’ свика събрание да ме пропъдят от Долините.
„О, помисли си, Закри — надсми’аше ми се кралят. — Помисли! От’де ш’ разбере мълвата? Мълвата ш’ рече: «Тая другоземка мно’ознайка пренебрегна наш’те предания и обичаи и отиде напук на тях на Мауна Кеа, и Закри Храбреца отиде с нея, ’щот’ искаше да я наглежда, ’ма излезе, че тя не била толко’а Хитра, колкот’ си е мислила».“
Минава’а сърцетупи. „Добре — най-сетне отвърнах аз мрачно, — ш’ я пронижа, ’га изле’ем навън.“ Жрецът крал се усмихна до’олно и по’ече нищо не рече. Най-накрая жертвата ме попита как се чу’ствам. „Добре“ — рекох аз, макар да бях нервен, ръ’йш ли, ’щот’ най-голя’ото нещо, дет’ бях уби’ал нявга, бя’а кози, и се’а се бях зарекъл да убия чо’ек, Предвидец. Тя каза, че тря’ало да тръгваме, ’щот’ не искала да заседнем тука насред виелица, и ме изведе навън от генератора.
Отвън камъните се бя’а умълчали сред снега, натрупал до глезен. Е’на снежна буря си беше отишла, ’ма друга, по-голяма, се зада’аше, тъй ми се чинеше.
Тръгна’ме към стоманената врата, тя отпред, аз стиснал харпуна на Джонас, кат’ му пробвах остротата на палеца си.
„Напра’и го се’а!“ — запо’ядваше ми ’секи камък убиец на Мауна Кеа.
Нищо ня’аше да спечеля от протакане, не. Ти’ичко се прицелих в тила на Предвидящата и, да се смили Сонми над душата ми, със ’сичка сила метнах хищното острие.
Не, не я убих, видите ли, в е’на частица от сърцетупа между прицел’нето и удара Сонми се смили над душата ми, да, извъртя ми прицела и острието фръкна високо над стоманената порта. Мероним тъй и не разбра, че без малко да й пронижа черепа, ’ма аз със сигурнос’ разбрах, че съм бил ’магьосан от дявола на Мауна Кеа, да, ’сички му знаем името, проклет да е.