„Видиш ли нещо там горе?“ — попита Мероним, след кат’ ми проследи харпуна.
„Да — излъгах аз, — ’ма там ня’аше никой, т’ва са са’о фокусите на туй място.“
„Тръгваме си — рече тя, — тръгваме си веднага.“
Стария Джорджи беше надхитрен, ръ’йш ли, ня’аше как да я убия бърже без ’арпуна, ’ма той ня’аше се кротне да гле’а победата ми, не, позна’ах го аз туй дърто лука’о копеле.
Докат’ се катерех по въжето с чантата, Мауна Кеа въздъхна с цяла гръд и заизригва снежен вихър, тъй че аз не мо’ех да видя ясно земята, и десет вятъра ни разкъсва’а лицата, и пръстите ми се вкочани’а от студа, и по средата на изкачването аз се ’лъзнах надолу и въжето ми изгори ръцете, ’ма накрая издрапах догоре и с болезнено ожулени и о’лузени длани издърпах чантата. Мероним не беше толко’а бърза, ’ма и тя не беше далече от върха на стената, когат’ изведнъж времето спря.
Времето спря, да, пра’илно чухте. За Целия свят освен за мене и е’ин хитър дявол, да, знаете кой, дет’ наперено крачеше покрай стената, времето просто… спря.
Снежинките увисна’а кат’ точици във въздуха. Стария Джорджи ги отма’на встрани. „Опитах аз да се разбера с тебе, Закри, инатливо момче, се’а ш’ тря’а изпълня ’сичките предупреждения и предсказания, и закани. Извади си ножа и прережи туй въже.“ Кракът му докосна въжето, за коет’ се държеше замръзналата във времето Мероним. Виелицата брулеше измореното й лице и мускулите й се напряга’а да изкатери въжето. Отдолу — двайсет стъпки нищо. „Падането мо’е да не я убие, ’га пусна времето пак да тече — позна’аше ми мислите Стария Джорджи, — ’ма камъните долу ш’ й прекършат гръбнака и краката и тя ня’а оцелее до края на нощта. Ш’ й дам време да поразмисли за прегрешен’ята си.“
Попитах го ’що той сам не ’земе да убие Мероним.
„’Що-’що-’що? — надсмя ми се Стария Джорджи. — ’Щот’ искам ти да го напра’иш, ето ’що-’що-’що. Виж се’а, ’ко не отрежеш туй въже, кат’ минат три луни, твойто най-мило семейство ш’ умре, кълна се! Кълна се. Тъй че и’аш избор. От е’на страна, и’аш твойта Храбра майчица, Силната Съси, Умния Джонас, Сладката Кеткин, ’сичките мъртви. Закри Страхли’еца ш’ продължи да живей и разкаянието ш’ го гложди чак до сетния му ден. От друга страна, и’аш са’о е’на мъртва другоземка, за коят’ никой ня’а тъжи. Четир’ма, дет’ ги обичаш, срещу е’на, дет’ не я обичаш. Мо’а даже да върна с магия Адам от Кона.“
Ня’аше как да изклинча от туй. Мероним тря’аше да умре.
„Да, ня’а клинчене, момче. Броя до пет…“
Извадих си ножа. Е’но семенце покълна и покара през кората на мойта памет, и туй семенце беше дума от тия, дет’ Джорджи ги изрече преди малко: „предсказания“.
Бърже фърлих ножа подир ’арпуна и изгле’ах тоя ми ти дявол в ужасните очи. Той се зачуди и замая, и в умиращата му усмивка и’аше цяла кофа мрачни значения. Заплюх го аз, ’ма плюнката ми се върна при мен кат’ бумеранг. ’Що? Да н’ се бях побъркал и превъртял?
Стария Джорджи напра’и голя’а грешка, ръ’йш ли, кат’ ми припомни за моите предсказания от Нощта на съновиденията. „Колкот’ и да ти гори ръцете, не режи въжето.“ ’Зех го решението — видите ли, ръцете ми горя’а, ’начи туй беше въжето, дет’ Сонми ми беше заръчала да не режа.
Ножът ми дрънна на земята и времето потече, и мильон ръце и писъци на оная дяволска виелица ме връхлита’а и удря’а, ’ма не мое’ха ме метнат от оградата, не, някак издърпах Мероним и тъй успях да сляза с нея от другата страна без ни е’ин счупен кокал. Опира’ме се на тая беснееща ’ем бяла, ’ем тъмна снежна буря и вървя’ме обратно към селото на ’строномите, залита’ме и се препъва’ме, и стигна’ме там премръзнали до смърт, ’ма там по милостта на Сонми ни чака’а сухи дърва и аз успях някак си тога’а да разпаля огън и се кълна, че тоя огън пак ни спаси живота. Разтопи’ме лед на вода и си размрази’ме кокалите, и си изсуши’ме кожусите, доколкот’ можа’ме. Не проговори’ме, бя’ме твърде премръзнали и изтощени. Дали съжаля’ам, че отблъснах проклетия Джорджи?
Не, ни тога’а, ни се’а. С к’вато и цел Мероним да се беше качила на оная проклета планина, ’ич не вярвах, че тя нявгаш ш’ предаде Чо’ек от Долините, не, вдън сърцето си не вярвах, пък онуй, дет’ го стори’а Кона в Долините, щеше и без туй рано или късно да се случи. В оная първа нощ, ’га се върна’ме от върха, туй беше още в бъдещето. Мойта приятелка даде и на двама ни лечебни камъчета след ядене и заспа’ме същия сън без сънища кат’ ’строномския крал.