Се’а, връщането в Долините и то не беше лятна раз’одка, не, ’ма не му е времето тая вечер да разпра’ям тез приключения. С Мероним не прика’ахме мно’о, докат’ слиза’ме, се’а ни свързва’а няк’во доверие и разбиране. Мауна Кеа беше напра’ила ’сичко по проклетите си сили да ни убие, ’ма ние оцеля’ме заедно. Аз разбирах, че тя е далече-далече от свойто семейство и род, и сърцето ме болеше зарад’ нейната самота. Подир три вечери Авел ни посрещна в свойто гарнизонно жилище и прати вест на Бейли, че сме се върнали. ’Сички има’а са’о един въпрос: „К’во видя’те там горе?“ Беше самотно и тихо, отвръщах им аз, и и’аше храмове на загубената Хитрина и кокали. ’Ма думица не обелих за ’строномския крал, нит’ за онуй, дет’ Мероним ми каза за Падението, и осо’ено за мойта препирня със Стария Джорджи, не, не и преди да минат мно’о години.
Разбирах и що Мероним не е разпра’яла цялата истина за остров Предвидене и за нейното племе. ’Ората вярват, че светът е устроен еди-как си, и кат’ им ка’еш, че не е тъй, покривът се срива в’ъз главите им, пък може би и в’ъз твойта.
Старата Мама Мълва разгласи новината, че Закри, дет’ се е върнал от Мауна Кеа, не е същият Закри, дет’ се е качил, и туй си беше доста вярно сигур’, ня’а пътешес’вие, дет’ да н’ те промени някак си. Брат’чед ми Кобъри призна, че майките и татковците от ’сичките Девет долини предупреждавали щерките си да н’ се задя’ат със Закри от жилището на Бейли, щот’ мислели, че съм сключил сделка със Стария Джорджи, щом съм избягал от онуй страховито място с душата си вътре в черепа, и макар туй да не беше съвсем вярно, не беше и съвсем невярно. Джонас и Съси вече не ми се надсмива’а кат’ е’но време. ’Ма мама се разрева, кат’ ни видя у дома, и ме прегърна: „Моят малък Закаман“; и козите ми се зарадва’а, пък Кеткин въо’ще не се промени. Тя и нейните братя в школото измисли’а нова игра, „Закри и Мероним на Мауна Кеа“, ’ма Настоятелката им нареди да не я играят, ’щот понявгаш, ’га чо’ек се престру’а, мо’е да промени същест’уването си. Чудна игра била, разпра’яше Кеткин, ’ма аз не щях да й науча нит’ правилата, нит’ края.
Лека-полека и последната луна на Мероним в Деветте долини се закръгли и до’де време за размяната в Хонокаа, най-голя’ото събиране на народите от Наветрената страна, са’о веднъж годишно се с’бира’ме под жетварската луна, и затуй мно’о дни наред се труде’ме здра’о — тъча’ме од’яла от козя вълна, дет’ бя’а най-добрата стока за размяна на наш’то жилище. Се’а, след кат’ уби’а тате, пътува’ме за Хонокаа на групи по десет и по’ече души, ’ма нея година бя’ме двойно по’ече зарад’ спец’ялните стоки на Предвидците, дет’ ги получи’ме благодарение на туй, че подслони’ме Мероним. И’аше ръчни колички и товарни мулета за ’сичкото сушено месо и кожи, и сирене, и вълна. Уимоуай и Роузис щя’а да разменят билки, дет’ не растя’а покрай Долините, ’ма по онуй време Роузис се любеше с Кобъри и аз ня’ах нищо против. Желаех на брат’чед си късмет, ’щот късмет щеше да си му тря’а, ’ма също и камшик, и железен гръб, и ’сичко останало.
Докат’ мина’ахме Слушанския брод, тря’аше да понеса гледката на новите камъни, дет’ пътниците ги полага’а на могилата на тате, според нашия обичай — тате и’аше куп приятели и братя, дет’ искрено го обича’а. Горе на Мауна Кеа оня ми ти дявол си точеше ноктите на е’ин точиларски камък, та да се нагости с тоя бъзлив лъжец, да. Подир Слуша идеше зигзагът нагоре към Кукуйхаеле. Е’на ръчна количка се счупи и се преобърна, толкоз бавно се придвижва’ме, да, пладне отдавна беше превалило, ’га стигна’ме до затънтеното селце от далечната страна. Ний, младите, се изкатери’ме на кокосовите дървета да накъсаме ядене, и ’сички се зарадва’а на туй мляко, то се знае. Докат’ трамбова’ме на юг по неравния път на Древните към град Хонокаа, океанският бриз задъха свежо и ни по’дигна духа, и заразправя’ме истории, че да съкратим дългия път — разказвачът седеше заднишком на най-предното магаре, та ’сички да мо’ат да чу’ат. Род’рик разпра’и Приказката за Рудолф, крадеца на кози с червения пръстен, и за страшното копие на Железния Били, пък Уолт изпя любовна песен: „Ох, Сали от Долините, ох“, макар че го замеря’ме с пръчки, ’щот пеенето му съсипа тая весела песничка. После чичо Пчели помоли Мероним да ни разпра’и някоя история на Предвидците. Тя се подвоуми един-два сърцетупа, после рече, че приказките на Предвидците прели’ат от съжаления и чу’ство за загуба, затуй не предвеща’ат нищо ’убаво в такъв слънчев следобед преди Деня на размяната, ’ма мо’е да ни разпра’и е’на история, дет’ я била чула от жител на изгорените земи в е’но далечно-далечно място, наречено Панама. ’Сичките се съгласи’ме, тъй че тя възседна първото магаре и ни разпра’и кратка и сладка приказка, дет’ ш’ ви я разпра’я се’а, тъй че млъкнете ’сичките, седнете и кроту’айте и някой да ми донесе още е’на чаша пиене, че ми пресъхна и залепна гърлото.