По времето, ’га се случило Падението, чо’еците забра’или как се пали огън. О, мно’о на зле тръгнали ра’отите, да. Стъмнело ли се, ’ората не виждали нищо, до’дела и зимата, нищо не мо’ели да стоплят, до’дело ли утрото, не мо’ели нищо да опекат. Тога’а отишло племето при Мъдреца и рекло: „Мъдрецо, помогни ни, виж, забра’или сме как се пали огън и, ох, горко ни, и ’сичко там.“
Тога’а Мъдрецът повикал Гарвана и тъй му рекъл: „Прелети през безумния и бурен океан до Могъщия вулкан и на гористите му склонове намери дълга пръчка. ’Земи тая пръчка в човката си и влез в гърлото на Могъщия вулкан, и я топни в езерото от пламъци, дет’ клокочи и плюе на онуй огнено място. После дон’си горящата пръчка обратно тука, в Панама, та ’ората отно’о да си спомнят огъня и да си спомнят пак как се пали“.
Гарванът послушал Мъдреца, прелетял над безумния и бурен океан и накрая видял как Могъщият вулкан пуши не мно’о далече. Спуснал се той с кръжене на гористите му склонове, клъвнал е’на трънка, напил се с вода от студен ручей, оста’ил морните си криле малко да починат и затърсил наоколо дълга боро’а пръчка. Е’но, две, три, и литнал Гарванът нагоре с пръчка в човката, и после тая бе’страшна птица се стрелнала надолу в сярното гърло на Могъщия вулкан, да, и в последния сърцетуп плеснала с криле и топнала боро’ата пръчка в разтопения огън, пуф-ф-ф-ф-ф, и тя пламнала! Излетял Гарванът нагоре през жаркото гърло и полетял с горящата пръчка в човката си, да, литнал той към дома, кат’ пляскал тежко с криле, пръчката горяла, дните мина’али, сипела се градушка, облаците чернеели, оф, огънят ближел пръчката ’се по-нагоре, димът му лютял на очите, перата му припуквали, човката му горяла… „Боли! — изграчил Гарванът. — Боли!“ Се’а, фърлил ли той пръчката или не? Помним ли ний как се пали огън или не?
„Вижте се’а — рече Мероним, яхнала отзад напред първото магаре, — тука не иде реч ни за Гарвани, ни за Огън, ’ми за туй как ний, чо’еците, сме се сдобили с нашия дух.“
Не е речено, че в тая приказка има цяла торба смисъл, ’ма аз я запомних завинаги, пък и понявгаш се случва тъй, че по-малкото смисъл излиза по’ече. Как да е, денят угасваше сред накъсани облаци, пък на нас ни оста’аха още няколко мили до Хонокаа, затуй опна’ме палатките за през нощта и фърли’ме зарове кой да варди, ръ’йш ли, времената бя’а тежки и ний не щя’ме да риску’аме да ни нападнат из засада. Аз фърлих две шесторки, ’начи може пък късметът ми да беше тръгнал на опра’яне, тъй си рекох, к’ват’ съм играчка в ръцете на съдбата, да, к’вит’ сме ’сички ние.
Хонокаа беше най-оживеният град в сев’роизточната част на Наветрената страна, ръ’йш ли, Древните го бя’а построили доста’чно високо, че да оцелее от океанския прилив, не кат’ пол’вината Хило, не и кат’ Кона, дет’ се наводня’аха през по’ечето луни. ’Ората от Хонокаа бя’а главно търговци и занаятчии, о, те се кланя’а на Сонми, ’ма хитро си деля’а шансовете и се кланя’а и на боговете на Хило, та затуй ний от Долините ги смята’ме за полудиваци. Вождът им го вика’а Сенатора, той и’аше по’ече власт от наш’та Настоятелка, да, и’аше армия от дес’тина-петнайсе мъже побойници със страшни копия, дет’ ра’отата им беше да налагат волята на Сенатора, и никой не го избираше Сенатора, не, властта по варварски се преда’аше от татко на син. Хонокаа беше почти е’накво далече за ’ората от Хило и Хоному, пък и за ’Ората от Долините, и за Мукини, преди да ги поробят, и за племената от хълмовете по-навътре. Градските стени, дет’ ги бя’а построили Древните, бя’а вдигнати наново, пък отнесените покриви ги попра’яха редовно, ’ма пак мо’еше да се раз’одиш из тесните ветровити улици и да си предста’иш летящи каяци и каруци без коне да сноват насам-натам. Последно, там беше и залата за размяна, грамадна просторна сграда, дет’ Настоятелката ни разпра’яше, че нявгаш се викала църква и там се кланяли на древния бог, ’ма знаенето за тоя бог се било загу’ило по време на Падението. Църквата и’аше здра’и стени и красиви цветни стъкла и се намираше насред буйна зеленина с мно’о каменни плочи за обори — за овце и кози, и свине, и ’сичко. По време на размяната стражите на Сенатора варде’а градските порти и складове и освен туй има’а тъмница с железни решетки. ’Ма нит’ един войник нивгаш не се заяждаше с търговец, освен ’ко не краде или не наруша’а мира и закона. В Хонокаа има по’ече закони, отколкот’ на ’сички места на Големия остров, освен в Деветте Надиплени долини, стру’а ми се, макар че законът и цив’лизац’ята не са винаги е’но и също, не, вижте ги Кона, имат си закони на Кона, ’ма в тях ня’а и капка цив’лизац’я.