На тая размяна ний, ’Ората от Долините, напра’ихме мно’о добра търговия и за нас си, и за Общите земи. Двайсе’ чувала ориз от племената от хълмовете получи’ме за брезентите на Предвидците, аха, и крави, и кожи от Чифлика на Паркър срещу металните изделия. На никого не каза’ме, че Мероним е другоземка, не, кръсти’ме я Отери от жилището на Отшелника горе над дерето в долината Пололу, Отери билкарката, уродливо родена, ’ма с късмет, тъй разпра’яхме, та да обясним ’що е с черна кожа и бели зъби. За нещата от Предвидците реко’ме, че са нови находки, дет’ сме ги намерили струпани в е’но скривалище, макар че никой нивгаш не пита: „Та, от’де ги имате тия ра’оти?“; кат’ очаква да чуе честен отговор. Извън Деветте долини Старата Мама Мълва си държи плямпащата уста затворена и Та един разказвач на име Лъвове ме попита дал’ съм същият Закри от долината Елепайо, дет’ изкачил Мауна Кеа миналата луна, мно’о се зачудих. „Да — рекох, — аз съм Закри от тая Долина, ’ма не мразя толко’а живота, че да ида чак до върха на тая планина, не.“ Рекох, че съм ’одил да с’бирам ценни листа и корени с мойта леля от миналия живот Отери, ’ма не сме се качвали по-нависоко от там, дет’ свършват дърветата, не, и ’ко той е чул нещо друго, ’ми, аз съм тука и му казвам, че грешно е чул. Лъвове говореше доста дружелюбно, ’ма кога брат ми Харит ми рече, че е виждал Лъвове и Брадатия Лиъри да си шушукат нещо в е’на задимена уличка без изход, реших да разпра’я за него на Настоятелката, ’га се приберем, да видя тя к’во мисли. Лиъри винаги ми е намирисвал на плъши задник и са’о след няколко часа щях да разбера колко, ’ма колко прав съм бил.
Двамата с Мероним размени’ме ’сичката наша предена козя вълна и од’яла, и ’сичко доста бързо, да, аз получих е’ин чувал ’убаво кафе от Манука, няколко пластмасо’и тръби в добро състояние, ’убав овес и торби със стафиди от е’но черничко момиче от Колеколе, и още разни ра’оти, дет’ веч’ ги не помня. Народът на Колеколе не е толко’а дивашки, стру’а ми се, макар че си погребват умрелите под същите дълги къщи, дет’ живеят и живите, ’щот’ вярват, че там ня’а са толко’а самотни. После помогнах малко за наш’та размяна от Общите земи, пък после се раз’одих тук-таме, поприка’ах с някои околни търговци, диваците не са ’сичките лоши ’ора, не. Научих, че ’ората от Макензи са си измислили няк’ъв бог акула и му принасят в жертва заклани овце без крака в залива. Чух и мно’о истории за нападения на Кона на изток от обичайните им ловни полета, дет’ помрачи’а душите и умовете на ’сички ни. Натъкнах се на е’на тълпа зяпачи, скупчени около някого, промъкнах се по-наблизо и видях Мероним, или Отери, да седи на е’но столче и да рису’а лицата на ’ората, да! Тя разменяше тия рисунки за няк’ви дрънкулки или нещо дребно за ’апване, и ’ората мно’о се радва’а и гледа’а смаяни как лицата им се появя’ат отнийде връз хартията, и ’се по’ече ’ора се събира’а там и вика’а: „После мене! После мене!“. ’Ората я пита’а от’де се е научила на тая наука и отговорът й ’секи път беше: „Туй не е наука, братле, са’о в упражненията е ’сичко“. Грозните ги пра’еше по-’убави, отколкот’ бя’а лицата им, ’ма ’удожниците в цялата история тъй пра’ели, тъй викаше Отери Рису’ащата билкарка. Да, ’га ста’а дума за лица, красивите лъжи са по-’убави от долните истини.
Смрачи се и ний се върна’ме в складовете си, и тегли’ме жребий за стража, после се почна празну’ането в спец’ялни жилища, наречени барове. Аз си отбих рано стражата и после разведох Мероним по разни места заедно с Уолт и чичо Пчели, ’ма после музикантите ни викна’а в Църквата. Там и’аше и гайда, и банджо, и цигулки със струни от мустаци на сом, и ценна рядка стоманена китара, и бъчви с пиене, дет’ ’сяко племе си носеше, та да покаже богатс’вото си, и чували с блажена трева, ’щот’ там, дет’ е Хило, о, там и’а блажена трева. Аз дърпах здраво от лулата на Уолт и четир’те дни път от наш’та свободна Наветрена страна до Подветрената страна на Кона ми се видя’а чет’ри мильона, да, приспивните песни на блажената трева ме залюля’а в люлката си нея нощ, после почна думкането на барабаните, видите ли, ’сяко племе си и’аше свои барабани. Фодей от жилището на Лотосовото езеро и двама-трима от Долините думка’а тамтами от козя кожа и бумкащо дърво, пък брадатите от Хило тупа’а по техните глухи барабани и е’но семейство от Хонокаа удряше по опънато на рамка платно, и ’ора от Хоному извади’а дрънкалките си от раковини, и ’сичкото туй барабанено празне’ство задърпа струните на радостта у младите, и моите също, да, и блажената трева ме поведе през ’сичкото туй бум-тряс и дам-дум, и зън-зън-дрън, докат’ ний, танцьорите, станахме са’о е’ни тропащи копита и тупкаща кръв, и мина’ащи години, и с всеки барабанен удар от мене падаше по е’ин живот, да, видях ’сичките животи, дет’ нявгаш ги е преживя’ала душата ми чак до мно’о, мно’о отдавна преди Падението, да, мярнах ги от гърба на галопиращ кон, дет’ препускаше насред ураган, ’ма не мо’ех ги опиша, щот’ вече ня’аше думи, са’о си спомнях онуй черничкото момиче от Колеколе с татуиро’ката на нейното племе, да, то беше огъ’аща се фиданка, пък аз бях оня ураган, аз духвах и то се огъ’аше, духвах по-силно и то по-силно се огъ’аше, и ’се по-близо, после станах пляскащите криле на Гарвана, пък то стана пламъците, дет’ ги ближе’а, и Та фиданката от Колеколе уви върбовите си пръсти около врата ми, очите й блесна’а кат’ кварц и тя прошъпна в ухото ми: „Да, ш’ го напра’я пак, и да, ш’ го напра’им пак“.