„Ста’ай вече, момче — тревожно ме дърпаше тате, — тая сутрин не е за излежа’ане, проклет да си.“ Мехурът на съня се спука и аз се събудих под бодливите од’яла на Колеколе. Черничкото момиче и аз се бя’ме преплели, да, кат’ чифт мазни гущери, дет’ се поглъщат един друг. Тя миришеше на лозя и на пепел от лава, пък маслинените й гърди се надига’а и спуска’а и докат’ я гле’ах, тъй се разнежих, сякаш тя беше мой си бебок, дет’ се гуши до мене. Блажената трева още ми замъгля’аше акъла и аз чух наблизо гуляйджийски вико’е, макар че вече се пукаше мъгли’а зора, да, тъй ста’а на размяната по жътва, случва се. Затуй се прозинах и протегнах, да, ’сичко ме болеше и се чу’ствах мно’о добре и разбит, нъл’ знаете как е, ’га се заденеш с ’убаво момиче. Наблизо димеше и готве’а закуска, затуй си нахлузих панталоните и якето, и ’сичко, и очите на момичето от Колеколе се отвори’а, и бя’а кат на сърна, и то измърмори: „Добрутро, козарю“; и аз се засмях и рекох: „След малко ш’ донеса ядене“; и то не ми повярва, та затуй реших да му докажа, че греши и да видя усмивката му, кат’ му донеса закуска. Пред склада на Колеколе мина’аше е’на калдъръмена уличка, коят’ вървеше покрай Градската стена, ’ма на север или на юг — не вдя’ах, — та затуй се зачудих накъде да ’одя, и тога’а един страж на Хонокаа падна от зида и на косъм не ме утрепа.
Червата ми подскочи’а надолу и нагоре.
От носа му се пода’аше задният край на стрела от арбалет, пък острието й стърчеше от тила му. Тоя железен връх тури и тая сутрин, и ’сичките ра’оти в нея по ужасните им места.
Онзи див гуляй наблизо си беше битка, ’ми да! Оня дим от закуската беше дим от пожарища, ’ми да! Се’а първата ми мисъл беше за моите хора, затуй припнах кат’ заек сред градската сумато’а към склада на ’Ората от Долините и виках: „Кона! Кона!“ Да, черните криле на тая страшна дума пляска’а яростно из цяла Хонокаа и чух как отекна трясък на разцепващо се дърво, и изригна’а ужасни крясъци, и тога’а разбрах, че са съ’орили градската порта. Се’а стигнах до площада, ’ма ревът на паниката ми препречи пътя и страхът, да, страхът и него’ата жарка воня ме върна’а обратно. ’Зех да обикалям из тесните улички, ’ма крясъците на Кона и тропотът на техните копита, и плющенето на камшиците приближава’а ’се по’ече, залива’а кат цунами замъглените и димящи улички, и напра’о не знаех ни от’де ида, ни накъде оти’ам, и изведнъж — бам! — няк’ва баба с бели кат’ мляко очи ме бутна в канавката и ’зе да млати въздуха с точилката и да вие кат’ зъл дух: „Нивгаш ня’а ме пипнете с ваш’те мръсни ръце“; ’ма кат’ се надигнах, тя вече не мърдаше и беше бледа, ръ’йш ли, и на гръдта й беше цъфнала стрела от арбалет; и изведнъж — шляп! — е’ин камшик се намота около краката ми и — шляп! — аз изфърчах нагоре и — шляп! — гла’ата ми увисна надолу, и — ай-й-й! — калдъръмът ми трясна черепа, да, ’ма по-свирепо от удар на проклето студено длето.
’Га се свестих, младото ми тяло беше кат’ старо ведро, пълно с болка, да, коленете ми бя’а потрошени и единият лакът сфанат и ожулен, и ребрата ми спукани, и два зъба избити, и ченето ми не мое’ше се затвори, пък буцата на главата ми беше ’се е’но втора глава. Бя’а ми надянали на главата торба кат’ на коза, преди да я заколят, и ръцете и краката ми бя’а жестоко омотани, и лежах ’начи затиснат и отгоре, и отдолу от други жалки тела, да, болеше ме тъй, как’ нивгаш не ме й боляло ни преди, ни подир туй! Скърца’а колела на каруца, железни подкови трака’а и със ’сяко лашкане болката ми се лискаше из черепа.