Е, тука ня’аше ник’ва загадка. Бя’а ни поробили и ни кара’а обратно към Кона, също кат’ загубения ми брат Адам. Не се радвах мно’о, че съм оживял, са’о ме болеше и бях безпомощен кат’ овързана тлъста птица, дет’ са я окачили на кука, та да й изтече кръвта. Няк’ъв крак се протегна и ми смачка топките, та затуй измърморих: „Има ли друг буден тука?“. Видите ли, мислех си аз, че ’се още мо’а избягам от тая дупка, ’ма грубият глас на е’ин Кона гракна са’о на педя от мене: „Затваряйте си устите, вий, вързаните, че иначе, кълна се в моя нож, ш’ ви отрежа лайнените кучешки езици на ’сичките до последния!“. По ръката ми потече топла влага, ’щот’ някой от тия, дет’ лежа’а отгоре ми, се изпика, и тя изстина и стана студена влага, докат’ сърцетупите се ниже’а. Преброих петима Кона, дет’ си говоре’а, три коня и е’на клетка с пилета. Наш’те поробителите разпра’яха за момичетата, дет’ ги бя’а разпорили и избили по време на нападението над Хонокаа, и тога’а разбрах, че тая торба са ми я турили на главата преди пол’вин ден, мо’е и по’ече. Не бях гладен, ’ма ох, мъчеше ме жажда кат’ гореща пепел. Е’ин от гласовете на Кона ми се видя познат, ’ма не знаех от’де. ’Секи дълъг сърцетуп се пълнеше с тропот на бойни копита по пътя и се чу’аше: „Как е, Капитане!“; и: „Тъй вярно, гус’ине!“; и: „Битката вър’и добре!“. И тъй научих, че Кона не са нападнали Хонокаа ей тъй, наслуки, ’ми завладя’аха цялата се’ерна част на Големия остров, да, пък туй значеше и Долините, моите Девет Надиплени долини. „Сонми — ’зех да се моля аз, — милостива Сонми, опази мойто семейство и моя род.“
Най-сетне се унесох в сън и съну’ах момичето от Колеколе, ’ма гърдите и хълбоците му бя’а напра’ени от сняг и камък от лава, и ’га пак се събудих в оная каруца, усетих, че няк’ъв умрял роб под мене изсмуква ’сичката топлина от мойто тяло. Провикнах се: „Ей, Кона, тука и’а умрял и мо’е конят, дет’ тегли каруцата, да ти благодари, ’ко му стане по-леко да влачи“. Е’но момче връз мен изпищя, ’га кочияшът Кона го шибна с камшика, та да го награди за мойта тъй лю’езна загриженос’, сигур’ то ме беше опикало. По птичето чуруликане разбрах, че наближа’а привечер, да, и цял ден са ни карали с каруцата.
Е’ин дълъг сърцетуп по-късно спря’ме и ме свали’а от каруцата, и ме бодна’а с копие. Запищях и се сгърчих, и чух един Кона да вика: „Тоя комай е още жив“; и ме ’дигна’а, и ме подпря’а на е’на скала колкот’ колиба, и подир малко ми махна’а качулката. Седнах и се взрях в печалния сумрак. Ръмеше и се намира’ме на пътя към Уаймеа, и познах точно ’де, да, ръ’йш ли, т’ва беше до пресъхващото езеро, пък тая скала колкот’ колиба, на коят’ ни бя’а подпрели, беше същата оная, дет’ са’о преди е’на луна ний с Мероним срещна’ме стария Янаги.
Се’а видях как Кона изфърли’а трима умрели роби на кучетата динго и гарваните и разбрах от’де ми беше познат онзи глас: видите ли, един от наш’те похитители беше Лъвове, разказвачът, братът на Лиъри. Разказвач и шпионин, ’начи, Стария Джорджи да му прокълне кокалите дано! Сред десетте оцелели ня’аше други ’Ора от Долините освен мене, по’ечето бя’а Хоному и Хауи, тъй ми се видя. Молех се единият от изфърлените трима да не е Кобъри, брат’чед ми. ’Сичките бя’ме млади мъже, да, ’начи бя’а убили по-старите в Хонокаа, тъй си помислих, и Мероним също, ’щот’ знаех, че тя не мо’еше нит’ да оцелее, нит’ да избяга от така’а яростна атака. Един Кона ни наплиска лицата с малко езерна вода, ний отваря’ме усти да уловим ’сяка солена капка, ’ма не стигна’а да ни навлажнят пресъ’налите усти. Вождът нареди на техния коняр да оп’не палатката, пък после заго’ори на треперещите си пленници. „От тая сутрин — рече изрису’аното копеле — вашият жи’от, да, и ваш’те тела принадлежат на Кона и колкот’ по-бърже приемете туй, толко’а по-вероя’но е да оцелеете кат’ роби на истинските насле’ници на Големия остров, пък някой ден — и на цял Ха-Уай.“ Вождът ни рече, че нашият нов жи’от се ръко’оди от нови пра’ила, ’ма за късмет тия пра’ила се уче’а лесно. „Първо пра’ило: робите изпълня’ат к’вот’ им наредят техните господари Кона, бърже и без «’ма ’що». Нарушите ли туй пра’ило, ваш’те господари ш’ ви накажат малко или мно’о, за’иси от волята им, докат’ се научите по-добре да се подчиня’ате. Второ пра’ило: робите не го’орят, освен ’гат’ господарят ги пита. Нарушите ли туй пра’ило, господарят ш’ ви клъцне езика и аз също. Трето пра’ило: не си губете времето да кроите бягства. Та ви продадат идната луна, ш’ ви турят на бузите клеймото на вашия господар. Нивгаш ня’а да мо’ете да минете за чистокръвни Кона, ’щот’ не сте и, чес’но ка’ано, ’сички от Наветрената страна са уродливо родени лайна. Нарушите ли туй пра’ило, кълна се, ’га ви фанат, господарят ш’ ви отреже ръцете и краката, ш’ ви отреже и кура и ш’ ви го натика в устата, и ш’ ви оста’и край пътя му’ите и плъ’овете да пиру’ат с вас. Мо’ете си помислите, че туй ш’ е бърза смърт, ’ма аз съм го пра’ил няколко пъти и ста’а учуд’ащо бавно, по’ярвайте ми.“ Вождът рече, че ’сички добри господари от време на време уби’али някой лош ил’ мързелив роб, та да напомнят на другите к’во ста’а с кръшкачите. Последно попита и’а ли няк’ви оплаквания.