Не, ня’аше оплаквания, не. Ний, мирните ’ора от Наветрената страна, бя’ме съсипани телесно от раните и жаждата, и глада, и съсипани душевно от убийствата, дет’ ги бя’ме видели, и от робското бъдеще, дет’ ни очакваше. Ня’ахме семейства, ня’ахме свобода, нищичко си ня’ахме освен труд и болка, труд и болка, чак докат’ умрем, и ’де ли щя’а се преродят после душите ни? Питах се дъл’ е възможно да срещна Адам, ил’ той вече е умрял, ил’ к’во. Е’но момче Хауи, дет’ мязаше на елф, се разрева, ’ма то беше са’о на девет-десет години, та никой не му изсъска да млъкне, ’същнос’ то ронеше сълзи зарад’ ’сички ни, да. Джонас сигур щя’а да го поробят, и Съси, и Кеткин също, ’ма за туй ми беше мно’о мъчно да мисля, видите ли, и двете бя’а доста ’убави момичета. ’Ма мама вече беше жена на години… К’ва полза от нея за Кона? Не ми се мислеше за жената с точилката в Хонокаа, дет’ ме беше съборила в канавката, ’ма не мо’ех се удържа. Лъвове до’де, рече „Бау!“ на момчето елфче и то се разрева още по-силно, пък Лъвове се разсмя, после ми смъкна Предвидските ботуши. Надяна си ги на краката и ’зе да им се радва. „Ня’а вече Закри Козаря да броди по Мауна Кеа — рече тоя предател, — затуй тия вече ня’а му тря’ат, не.“
Нищо не рекох, ’ма на Лъвове не му ’ареса как си мълча и затуй ме зарита по главата и в чатала с моите собст’ни ботуши. Не бях мно’о сигурен, ’ма ми се видя, че той беше втори по старшинс’во след вожда, поне никой не му оспори пра’ото на моите ботуши.
Настъпи нощта и Кона почна’а да пекат пилета на огъня, и ’секи от нас мо’еше си даде душата, та капка от тая пилешка мазнина да му капне на езика. Вече ни ста’аше студено и макар че Кона не иска’а да ни съсипят мно’о, преди да ни закарат на пазара за роби, иска’а да ни държат слаби и немощни, ’щот’ ние бя’ме десет, пък те са’о петима. Отвори’а буренце пиене и пи’а, и още пи’а, и ’зе’а да разкъсват ’убаво миришещите пилета и да пият още. Нещо си зашушука’а, кат’ ни гледа’а, после прати’а един Кона при нас с факла. Той освети ’секи от нас подред, пък съплеменниците му граче’а: „Да!“ или „Не!“. Най-подир той развърза краката на елфчето Хауи и го поведе, кат’ го крепеше, пък то куцукаше към лагерния огън. Там те го стопли’а и му дадо’а пилешко и пиене. Ний, забра’ените роби, вече бя’ме изтощени от глада и болката, и от комарите от пресъхващото езеро, и страшно завижда’ме на туй момче Хауи, докат’ Лъвове не им даде знак с кимане, и те смъкна’а гащите на елфчето и го фана’а, и му пръсна’а халката на туй момче, и му маже’а дупката с мас от тлъста птица, докат’ му се изрежда’а.
Лъвове тамън опъ’аше клетото дете, ’га чух един звук „сссс“ и той се катурна настрани. Останалите четир’ма избухна’а в смях, ръ’йш ли, ’щот’ си помисли’а, че пиячката е ударила Лъвове в главата, ’ма пак се чу „сссскссс“ и две червени петна се появи’а между очите на друг Кона, и той също рухна мъртъв. Един Кона с шлем и наметало излезе на поляната с нещо кат’ пищялна кост в ръце и я насочи към наш’те последни трима похитители. Пак се чу „сссс“ и момчето Кона падна. Се’а вождът грабна копието си и го метна по убиеца с шлема, ’ма той приклекна и се претърколи през поляната, и копието му разкъса наметалото, ’ма не му уцели тялото. Е’но „сссссс“ отвори широка рана напреки на тялото на вожда и той кат’ че ли се пречупи на две пол’вини. В ’сичкия ми потрес се промъкна надежда, ’ма — шляп! — камшикът на последния Кона изплющя около смъртоносната пищялна кост и — хряс! — оръжието бърже скочи от ръцете на спасителя в ръцете на нашия похитител, кат’ с магия. Се’а последният Кона насочи туй оръжие към нашия спасител и се доближи, че да не пропусне целта, и аз видях как ръцете му натисна’а спусъка и — сссссс! Главата на последния Кона вече я ня’аше, пък хлебното дърво зад него лумна в пепеляв пламък и искри, и ’дигна пара в дъжда.