Тялото му остана да стърчи самотно за един сърцетуп, кат’ бебок, дет’ се учи да ’оди, и после… думмм! Той, ръ’йш ли, беше объркал устата на оръжието с гъза му и сам си гръмна гла’ата. Нашият тайнс’вен спасител Кона седна, разтърка си нежно лактите, махна си шлема и се загле’а тъжно в петимата умрели.
„Твърде стара съм за туй“ — рече Мероним мрачно и навъсено.
Развърза’ме другите роби и ги оста’ихме да доядат яденето на Кона — Мероним имаше достатъчно за нас в дисагите на нейния кон, пък освободените от робство клетници има’а нужда от ’сичката помощ, коят’ мо’еха да получат. От петимата умрели си ’зехме са’о моите ботуши, свали’ме ги от краката на Лъвове. „На война — научи ме Мероним — първо мисли за обувките си и чак подир туй мисли за ядене и за ’сичко.“ Подир мно’о дълъг сърцетуп мойта спасителка ми разпра’и ’сичката история в е’на развалина на Древните, дет’ я намери’ме в безпътните гъсталаци от Подветрената страна на Кохала, ’га запали’ме там малък огън.
Туй не е дълга история, не. Мероним не била в склада на ’Ората от Долината, ’га Кона нападнали Хонокаа, не, била се покачила връз градските стени и рису’ала морето, докат’ горяща стрела от арбалет не избила скицника от ръцете й. Върнала се тя в склада на ’Ората от Долината, преди да съборят градската порта, ’ма чичо Пчели й викнал, че ме ня’а, и затуй тя отишла да ме търси, и по’ече не видяла моите роднини. Коня и шлема ’зела от един вожд на Кона, дет’ връхлетял в е’на от уличките и по’ече не излязъл от нея. Преоблечена кат’ Кона, насред бушу’ащото безредие Мероним успяла да се измъкне от окърва’ения и горящ град. Ня’ало битки, не, било по’ече кат’ засада, ръ’йш ли, армията на Сенатора се предала най-бързо от ’сички. Мероним препуснала първо на север към Долините, ’ма Кона се струпвали край Кукуйхаеле, че да нападнат Долините, затуй тя тръгнала към вътрешността по пътя за Уаймеа, ’ма по него и’ало нагъсто стражи и тя не мо’ела да мине за Кона, ’ко я спрат. Тога’а завила на юг — мислела да стигне в Хило и да види дали ’се още е в свободни ръце. ’Ма Сонми я задържала доста’чно, че да съзре каруцата, дет’ изтрополила покрай нея, пък от тая каруца стърчали два крака и тия два крака били обути в ботуши на Предвидците, ’ма тя позна’ала са’о един човек от Наветрената страна, дет’ носел ботуши на Предвидците. Не посмяла са’о че да ми се притече на помощ посред бял ден и по някое време загу’ила от поглед каруцата, ’щот’ заобиколила конен отряд, и ’ко не били пиянските крясъци на Кона, докат’ муше’а момчето Хауи, мо’ело да не ни види в тъмното и да ни отмине. Оф, ’къв риск беше поела да ме спаси! „Що не се скри, та да отървеш твойта кожа?“ — попитах я аз.
Тъп въпрос — ми рече изражението й.
Да, ’ма к’во да пра’им? Мислите ми бушува’а наплашени. „Долините са разграбени и опожарени сигур’… Пък ’ко Хило още не е паднало, скоро ш’ падне…“
Мойта приятелка са’о превърза раните и ожулените ми места с бинтове и церове, после поднесе към моите ус’ни чаша и лечебно камъче. „Туй ш’ помогне на съсипаното ти тяло да се съвзе’е, Закри. Се’а млъквай и заспи’ай.“
Мъжко мърморене ме събуди в няк’ъв по’слон на Древните с протекъл покрив, дет’ през дупките на прозорците се провира’а листа. Болеше ме на дес’тина места, ’ма болката не беше остра. Утрото беше свежо и ухаеше кат’ Подветрената страна, ’ма си спомних ужасната нова епоха, дет’ беше надвиснала над Наветрената страна и, оф, наум изстенах, че съм се събудил. Отсреща Мероним прика’аше по нейния оризон с оня строгия Предвидец, дет’ ме беше фанал оня път да ровя из ра’отите на Мероним. Загле’ах се в него и пак се зачудих, ръ’йш ли, в прозорците на оризона цветовете са е’ни по-ярки и плътни. Той скоро ме видя, че ста’ам, и ми махна с глава. Мероним и тя се обърна да ме пита как се чу’ствам.
„По-добре от вчера.“ Приближих се да видя тая спец’ялна Хитрина. Ставите и кокалите ми изскърца’а. Мероним рече, че вече съм го виждал тоя Предвидец, и доба’и, че името му било Дуофизит, и аз рекох, че не съм го забра’ил, ’щот’ беше мно’о страшен. Предвидецът в прозореца ни слушаше и изразът на лицето му, изопнато кат’на скелет, се посмекчи са’о мънинко. „О, как ми се ще да не се среща’ме в таки’а мрачни времена, Закри — рече Дуофизит, — ’ма те моля да преведеш Мероним за последно по пътя до Пръста на Икат. Знайш ли го?“