Да, знаех го, на север от Последната долина оттатък моста Пололу, дълга и’ица земя, обърната на сев’роизток. Дъл’ Корабът щеше да фърли котва при Пръста на Икат, та да ’земе Мероним?
Двамата Предвидци се спогледа’а и след малко Дуофизит заговори. „Жалко, че тря’а ти го кажа, ’ма и ний и’аме да ти съобщим лоши новини за нас. Оризоните на остров Предвидене и на Кораба вече мно’о дни ня’ат ник’ви излъчвания.“
„К’во е туй излъчване?“ — попитах аз.
„Съобщение — рече Мероним, — прозорец, оризоново събрание кат’ нашия сегашен разго’ор с Дуофизит.“
Попитах: „Счупили ли са се оризоните?“
„Мо’е да е мно’о по-лошо — рече мъжът в прозореца, — гле’ай, през после’ните няколко луни е’на чума приближаваше към остров Предвидене откъм Анк’ридж, да, страшна болест, дет’ наш’та Хитрина не мо’е лекува. Са’о един на двеста души от тия, дет’ са се заразили с тая чума, оцеля’а, да. Ний, Предвидците на Ха-Уай, тря’а се’а да действаме сами, ’щот’ Корабът сигур’ ня’адо’де.“
„’Ми Анафи, синът на Мероним?“ Щом видях лицето на Мероним, ми се прищя да си бях пре’апал езика, преди да питам.
„Тря’а живея, без нищо да знам — рече мойта приятелка, толкоз нажалена, че напра’о ми идеше да се разрева. — Не съм първата, дет’ е живяла тъй, ня’а да съм и последната.“
Е, тая мълва събуди в мене надежда, к’ват’ не знаех, че храня. Попитах Дуофизит колко Предвидци и’а в целия Ха-Уай.
„Петима“ — отвърна мъжът.
„Петст’ин?“ — попитах аз.
Дуофизит видя мойто смущение и го разбра. „Не, са’о петима. По един на ’секи голям остров от веригата. ’Сичката истина за нас е проста за обясня’ане и се’а е време да я научиш. Страх ни беше, че тая чума ш’ стигне до Предвидене и ш’ угаси последната ярка светлина на цив’лизац’ята. Търсе’ме добра почва, та да посадим по’ече цив’лизац’я на Ха-Уай, и не щя’ме да ви плашим вас, островитяните, с големи тълпи другоземци.“
„Ето, видиш ли се’а — рече Мероним, — твоите страхове за моите същински цели и за ’сичко не са били съвсем грешни.“
За туй вече въо’ще не ме беше грижа. Рекох, че ’ко Предвидците са кат’ Мероним, ’ми, и пет хиляди щя’а да са добре дошли в Долините.
Дуофизит помръкна — мислеше си колко малко Предвидци мо’е да са оцелели се’а. „Вождът на мойто племе тук, на Мауи, от’дет’ ти го’оря, е дружелю’ен водач, също кат’ твойта Настоятелка. Той нареди два бойни каяка да преплават пролива Мауи и да дойдат при Пръста на Икат вдругиден по пладне.“
Заклех му се, че дотога’а ш’ заведа там Мероним здрава и читава.
„Тога’а ш’ мо’а лично да ти бла’одаря, че си й помогнал.“
Дуофизит доба’и, че в каяците щяло да и’а място, ’ко искам да избягам от Големия остров ведно с нея.
Туй определи мойто решение. „Бла’одаря — рекох аз на тоя закъсал Предвидец, — ’ма тря’а да остана и да си намеря семейството.“
Остана’ме на скришно в тия развалини още е’на нощ, докат’ поукрепнат моите мускули и ми позаздравеят раните. Сърцето ми се късаше, че не мо’а да хукна обратно към Долините да се бия или пък да разузна’ам, ’ма Мероним беше видяла коне и стрелци с лъкове на Кона да прииждат към Долините през Кукуйхаеле и ме у’ери, че битката за Деветте долини ня’а се проточи, да, ш’ се свърши за часове, не за дни, не.
Тоя ден беше мрачен и тре’ожен. Мероним ме научи как да използвам онуй спец’ялно пушкало кат’ пищялна кост. Упражня’ахме се на ананаси, после на грамадни репеи, после на жълъди, докат’ не почнах да целя точно. Аз вардех, докат’ Мероним спеше, после тя вардеше, докат’ аз спях. Скоро огънят ни пак ’зе да сгъстя’а сумрачната мъгла, докат’ вечеря’ме с дажбите на Кона от солено овнешко и водорасли, и плодове на лиликои, дет’ растя’а в оная развалина. Сипах овес на коня и го погалих, и го кръстих Уолт, ’щот’ беше грозен кат’ брат’чед ми, после пак ме заболя и се натъжих, и ’зех да се питам кой ли от мойта рода ш’ да е още жив. Пра’о да си кажа, да не знаеш най-лошото е по-лошо, отколкот’ да го знаеш.
Споходи ме е’на бърза мисъл и аз попитах Мероним как тъй е’на Корабна жена язди кон също тъй добре, както ’секи Кона. Тя ми призна, че по’ечето Предвидци не мо’ели да яздят ник’ви животни, ’ма тя живяла с е’но племе, дет’ се наричало Суонеке и живеело далече оттатък Анк’ридж, и мно’о по-далече от Фар Кувър. Суонеке гле’али коне, както ’Ората от Долината гледа’а кози, аха, и децата им мо’ели да яздят, преди да проходят, и тя се била научила, докат’ живеела при тях. Мероним ме научи на мно’о за племената, дет’ бе живяла сред тях, ’ма се’а ня’ам време да ви разпра’ям, не, ста’а късно. Говори’ме за утрешния път до Пръста на Икат, видите ли, единият път беше по острия гребен на Кохала над Деветте долини, пък другият беше първом да сле’ем по река Уайпио долу до гарнизона на Авел и да разузнаем к’вот’ разузнаем. Ний не знае’ме, ръ’йш ли, дъл’ Кона щя’а да колят и да опожаря’ат, пък после да опустошат Долините, както бя’а сторили с Мукини, или възнамерява’а да ги завладеят, да се настанят в наш’те жилища и да ни поробят в наш’те собст’ни земи. Се’а, аз бях се заклел да заведа Мероним до Пръста на Икат здрава и читава, пък разузна’ането за конниците на Кона ’ич не беше безопасно, ’ма Мероним рече, че първом ш’ разузнаем в Долините, и тъй реши’ме по кой път ш’ минем утре.