Мъглата призори беше восъчна и плътна. Не беше ’ич лесно да го прекараме коня през Хребета на Кохала и през гъсталаците до извора на Уайпио, кат’ не знае’ме дали отряд на Кона не ни причаква зад стените от тръстики, дет’ толко’а шумно ги троша’ме. През по’ечето време тря’аше да ’одим пеш и да водим животното, ’ма най-сетне по пладне стигна’ме извора и го върза’ме в е’но голо дере, и се промъкна’ме около миля до жилището на Авел покрай обраслия със смърчове хребет. Мъглата превръщаше ’секи пън в дебнеща стража на Кона, ’ма ’се пак бях бла’одарен на Сонми за прикритието. Стигна’ме до ръба и надникна’ме надолу към гарнизона. Злокобна гледка, да. Са’о портата на Авел стоеше затворена, ръ’йш ли, ’сичките стени и околни постройки бя’а изгорени и съборени. На гредата на портата видя’ме увесен гол мъж, да, за глезените, по обичая на Кона, мо’е да беше Авел, пък мо’е и да не беше, ’ма гарваните вече рове’а из червата му и чифт нахални кучета динго подбира’а падналите парчета.
Се’а, докат’ гле’ахме, се показа стадо от трийсе-четир’се глави поробени ’Ора от Долините, дет’ ги бя’а подкарали към Кукуйхаеле. Тая гледка ш’ я помня, докат’ съм жив, че и по-подир. Някои тегле’а каруци, нато’арени с плячка. Крясъците и нарежданията на Кона кънтя’а, плющя’а камшици. Мъглата беше кат’ блато и не мо’ех различа лицата на моите съплеменници, ’ма мно’о жални бя’а фигурите им, дет’ се тътре’а към Слушанския брод. Призраци. Живи призраци. „Вижте участта на последното цив’лизо’ано племе на Големия остров — мислех си аз, — да, възпитан’ците на наш’то школо и наш’та Иконна ш’ станат роби на нивите и в жилищата, и в оборите, и в леглата, и в ’сичкото на Кона в земите на Подветрената страна.“
К’во мо’ех да напра’я? Да им се нафърля? Къмто двайсе Кона на коне ги подкарва’а към Подветрената страна. Даже с пушкалото на Мероним мо’ех да убия най-мно’о петима от двайсетимата стражи, мо’е и по’ече, ’ко и’ам късмет, ’ма после к’во? Кона щя’а да намушкат с копия и да избият ’сички ’Ора от Долините при първия полъх на съпротива. Не Закри Страхли’еца надви’аше Закри Храбреца, не — Закри Сам’убиеца се сблъска със Закри Оцеля’ащия, и не ме е срам да кажа кой Закри победи. Дадох знак на Мероним да се оттегля’е обратно към коня, макар че от очите ми блика’а сълзи.
Ей, дребосък, я ми подай е’но печено таро. Кат’ си спомня за туй отчаяние, се чу’ствам празен отвътре.
Се’а, докат’ отстъпва’ме към пасищата на Кохала, мъглата остана под нас, пък на юг от оня облачен океан се издигна Мауна Кеа, толко’а ясна и близка, че ’се е’но мо’еше да плюнеш връз нея, и аз тъй и напра’их, изплюх се със ’сичка сила. Душата ми мо’е да е пълна с камъни и късметът ми мо’е да е скапан, ’ма още ме би’а да проклинам. Над ’сяка от Деветте Надиплени долини се гърче’а черни кобри дим и ’секи лешояд на Големия остров, бягащ или фъркат, кат’ че ли мляскаше и пиру’аше в наш’те Долини оная сутрин. Горе из пасищата намери’ме пръснати кози, някои — мои, други — от Кайма, ’ма не видя’ме ни един козар, не. Издоих няколко и пи’ме от козето мляко на последния свободен Чо’ек от Долината. През прохода Верт’бри слязо’ме към Скалата на Палеца, дет’ Мероним нарису’а картата си преди пет луни, по обраслата с пирен земя, дет’ галеше гърба на Роузис под мене преди шес’ луни. Слънцето изпари мъглата и росата и през оная ми ти тънинко изплетена дъга видях, че школото е разрушено, да, се’а от него беше останала са’о черна черупка, последните книги и последният часовник. Потегли’ме надолу към потока Елепайо, дет’ аз слязох от коня, пък Мероним си сложи шлема и ми овърза ’лабаво ръцете, та ’ко ни забележат, да изглежда, ’се е’но тя е поробила беглец, и туй мо’еше да ни спечели един съдбоносен сърцетуп. Тъй слязо’ме надолу до жилището на Клуни, дет’ беше най-горното в дерето. Мероним сле’е от коня и стисна здра’о пушкалото, докат’ се промъква’ме между сградите безшумно кат’ мишки, ’ма сърцето ми не беше ’ич безшумно, не. Там и’аше следи от голям бой и вещите бя’а потрошени и разфърляни, ’ма трупове не лежа’а наоколо, не. Взе’ме пресни припаси за пре’стоящото пътуване, знаех, че Клуни ня’а възрази. На излизане от портата на Клуни видях няк’ъв кокос, набучен на изцапан прът, и около него бръмча’а му’и, и туй не беше ’ич нормално, затуй се вгледа’ме по-внимателно и не беше кокос, не, ’ми беше главата на Мака Клуни, да, и лулата още му стърчеше от устата.