Таки’а варварски непрокопсаници са тия изрису’ани Кона, братлета. Фанеш ли вяра на някой от тях, мъртъв си, чес’на дума. Зарад’ главата на Мака кипях от ярост, докат’ продължа’ахме да се спускаме ’се надолу къмто жилището на Бейли.
Посред долината стоеше ведро с пресечено козе мляко и не можах се удържа, предста’их си как повличат Съси от туй съборено столче за доене и к’во са й сторили на клетата ми сладка, мила сес’ричка! Копита бя’а изпотъпкали пръстта в двора. ’Сичките кози бя’а пропъдени, кокошките — отмъкнати. Толко’а тихо. Ни стан тракаше, ни Кеткин пееше, ни Джонас нещо пра’еше. Са’о потокът и няк’ъв смеещ се дрозд на стрехата, и туйто. Ня’аше ужасна гледка на портата, поне за туй бях бла’одарен на Сонми. Вътре яйца и кайсии се бя’а разсипали от преобърнатата маса. Пред ’сяка стая замирах от ужас к’во ш’ заваря там, ’ма не, по милостта на Сонми семейството ми кат’ че ли още не беше избито…
Разкъсва’а ме чу’ство за вина и скръб.
Чу’ство за вина, ’щото аз ’се оцеля’ах и успя’ах да избягам, макар че душата ми беше мръсна и пълна с камъни. Скръб, ’щот’ руините на разбития ми досе’ашен живот бя’а пръснати тук, там и на’сякъде. Играчките на Джонас, дет’ тате ги беше измайсторил преди години. Изтъканите от мама платна, дет’ вися’а по вратите и ги люшкаше после’ното тихо дишане на лятото. Във възду’а висеше мирис на изгорена риба и на блажена трева. Домашното на Кеткин, ’се още там, на масата, дет’ го беше писала. Не знаех к’во да мисля, да кажа или к’во. „К’во да пра’я? — питах аз мойта приятелка и същото се питах сам. — К’во да пра’я?“
Мероним седна на е’ин дървен сандък, дет’ Джонас го беше майсторил и мама викаше, че бил първата му ра’ота на майстор. „Скръбен и мрачен избор ти предстои, Закри — рече Мероним. — Да останеш в Долините, докат’ те поробят. Да избягаш в Хило и да останеш, докат’ Кона го нападнат и те убият или те поробят. Да зажи’ееш в затънтената пустош кат’ отшелник бандит, докат’ те фанат. Да препла’аш пролива до Мауи с мен и сигур’ нивгаш да н’ се върнеш по’ече на Големия остров.“ Да, туй ми бя’а ’сичките възможности, тъй си беше, ’ма не мо’ех да избера ни е’на, знаех са’о, че не ща да бягам от Големия остров, без да съм отмъстил за к’вот’ е станало тука.
„Тука не е най-безопасното място да седиш и мислиш, Закри“ — рече Мероним толко’а нежно, че най-сетне сълзите ми рукна’а.
Щом яхнах коня да си ’одя от дерето, аз си спомних за иконите на мойто семейство в наш’то светилище. Се’а, ’ко ги оста’ех там полека-лека да ги нацепят на дърва, ня’аше да остане нищо, дет’ да докаже, че родът от жилището на Бейли нявга е съществувал. Затуй се втурнах сам обратно да ги ’зема. Докат’ се връщах по коридора, чух как грънци падат от полиците в килера. Замръзнах на място.
Бавно се извърнах и погледнах.
Е’ин тлъст плъх се раз’ождаше там, гле’аше ме злобно и си мърдаше мустакатата муцуна. „Бас държа, че съжаля’аш, дет’ не отряза онуй въже на мойта ограда, а, Закри? Мо’еше да избегнеш ’сичките тия скърби и неволи.“
’Ич не го и слушах тоя лъжец на лъжците. Кона и без туй щя’а нападнат, да, туй ня’аше нищо общо с онуй, дет’ се бях опълчил на дяволското копеле. Грабнах е’но гърне да замеря с него Стария Джорджи, ’ма ’га се прицелих, тлъстият плъх изчезна, да, и откъм празната стая вля’о от мене се чу тиха въздишка от леглото, дет’ преди не бях погледнал. Тря’аше да хукна начаса кат’ заек, да, знаех си, ’ма не побягнах, влязох на пръсти и видях страж на Кона, излегнал се в меко гнездо от од’яла, омаян дълбоко от блажената трева от Мормонската долина. Видите ли, той бил толко’а сигурен, че ний, ’Ората от Долината, сме ’сичките изпотрепани и поробени, че се беше омаял, докат’ стоеше на пост.
Туй беше ’начи страшният враг. Сигур’ беше на деветнайсе-двайсе. Е’на вена туптеше на адамо’ата му ябълка, оста’ена да се белее между два татуирани гущера. „Ти ме намери, да, да’ай, прережи ме — шепнеше туй гърло. — Заколи ме.“