Второто ми предсказание сигур’ си го спомняте, да, и аз тъй си го спомних. „Кат’ спи врагът, не му режи гърлото.“ Туй беше сърцетупът на второто предсказание, то се знае. Заповядах аз на свойта ръка да го стори, ’ма тя, незнайно как, беше ’се е’но заключена и приклещена. Доста’чно пъти се бях бил, че кой не е? ’Ма нивгаш досе’а никого не бях убивал. Видите ли, убийството беше забранено от закона на ’Ората от Долината, да, ’ко откраднеш чужд живот, никой вече ня’а разменя нищо с тебе, нит’ ш’ се вижда с тебе, нит’ нищо, ’щот’ душата ти е толко’а отровена, че мо’е си заразен. Как да е, стоях аз там до мойто собст’но легло и ножът ми беше на педя от онуй ми ти меко бяло гърло.
Смеещият се дрозд бърбореше бързо и шумно. То птичето чуруликане мяза на точене на ножове, там и тога’а го осъзнах за пръв път. Разбрах ’що не би’а да убивам тоя Кона. Туй ня’аше да върне Долините на наш’те ’ора. То щеше са’о да напълни с камъни проклетата ми душа. ’Ко в тоя живот се бях преродил кат’ Кона, то туй мо’еше да съм аз и щях да убия себе си. ’Ко Адам е бил, да речем, осино’ен и възпитан кат’ Кона, щях да убия брат си. Стария Джорджи искаше да го убия. Не бя’а ли туй доста’чни причини да го оста’я на мира и безшумно да се измъкна?
„Не“ — отвърнах аз на моя враг и прокарах мойто острие по гърлото му. Вълшебна рубинена течност бликна и шурна, и се запени връз вълната, и покапа по каменния под. Избърсах си острието в ризата на мъртвеца. Знаех си, че лека-полека ш’ си платя за туй, ’ма както вече ви рекох преди време, в нашия негоден свят не ’секи път мо’еш да постъпваш пра’илно.
На излизане се блъснах във втурналата се вътре Мероним. „Кона!“ — изсъска тя. Ня’аше време да обясня’ам к’во съм сторил там вътре и ’що. Бърже натиках наш’те семейни икони в дисагите и тя ме вдигна на коня. По пътя откъм жилището на леля Пчели се задава’а с тропот трима-четир’ма конници. Оф, за последен път изскочи’ме от жилището на Бейли тъй, сякаш Стария Джорджи ни ’апеше по задниците. Чух отзад мъжки гласове и се огле’ах, и даже видях как им лъщят доспехите в смокино’ите градини, ’ма по милостта на Сонми те не ни видя’а как изчезваме. Един сърцетуп по-късно пронизителен тръбен звук от рако’ина отекна из Долината, да, три пъти гръмна, и разбрах, че Кона тря’а са намерили заклания от мене страж и се’а тръбят тревога — не ’сички ’Ора от Долините са били поробени или изклани. Разбрах аз, че ш’ си платя, задет’ не съм се подчинил на второто предсказание, и то по-скоро, отколкот’ разчитах, да, че и Мероним.
’Ма късметът ни още не беше пове’нал. Други раковини отвърна’а на първата, да, ’ма те бя’а долу в дерето, и ний препусна’ме в галоп уплашени през прохода Верт’бри, ’ма там не ни чакаше засада. На косъм се измъкна’ме, да, още един сърцетуп да се бя’ме задържали в мойто жилище, и ездачите Кона щя’а да ни видят и погнат. Кат’ избягва’ме откритото било на Хребета Кохала и пасищата, ний заобиколи’ме през гората за прикритие и чак тогаз признах аз на Мероним к’во бях сторил на оня спящ страж. Не знам ’що така, ’ма тайните просто те карат да гниеш отвътре кат’ зъб, ’ко не ги изплюеш. Тя са’о ме изслуша, да, и в нищо не ме упрекна.
Знаех е’на скришна пещера край водопада Маука и точно там заведох Мероним да прекара последната си нощ на Големия остров, ’ко ’сичко минеше, както беше замислено. Надя’ах се Уолт или Кобъри, или някой друг козар да е избягал и да се е скрил там, ’ма не, празна беше пещерата, и’аше са’о од’яла, дет’ козарите държа’а там за преспиване. Пасатът почваше да се вихри и ме беше страх за тия с каяците, дет’ щя’а да тръгнат от Мауи призори, ’ма не беше толко’а студено и затуй не риску’ах да запаля огън, не и толко’а близо до врага, не. Промих си раните във вира, пък Мероним се изкъпа и ’апна’ме от яденето, дет’ го ’зех от Клуни, и един голям самун хляб, дет’ бях ’зел от собст’ното си жилище, ’га се върнах за иконите.
Докат’ ядя’ме, не мо’ех се спра да си спомням и да разпра’ям, не, за семейството ми и за тате, че и за Адам, сякаш ’ко живее’а в думите, не мое’а да умрат в плът. Знаех си, че страшно ш’ ми е мъчно за Мероним, кат’ си тръгне, ръ’йш ли, вече ня’ах ни един брат на Големия остров, дет’ да не е вече поробен. Госпожа Луна изгря и заоглежда моите опустошени и ’убави долини с жални сребърни очи, и кучетата динго заоплаква’а умрелите. Зачудих се къде ли ш’ се преродят се’а душите на моите съплеменници, ’га жените от Долината ня’аше ги родят тия бебоци тука. Прищя ми се Настоятелката да е тука, че да ми обясни, ’щот’ аз не мо’ех да кажа, нит’ пък Мероним мо’еше. „Ний, Предвидците — рече тя подир малко, — вярваме, че кат’ умреш, умираш и ня’а връщане назад.“