„’Ми душата ти?“ — попитах аз.
„Предвидците не вярват в съществу’ането на душите.“
„’Ма не е ли ужасно студена смъртта, ’ко после ня’а нищо?“
„Да — тя кат’ че ли се засмя, ’ма нерадостно, не, — наш’та истина е ужасно студена.“
И са’о тога’а ми дожаля за нея. Душите прекося’ат небесата на времето, разпра’яше Настоятелката, тъй както облаците прекося’ат небесата на света. Сонми е изтокът и западът, Сонми е картата и краищата на картата, и онуй отвъд краищата. Звездите изгря’а и аз застъпих пръв на стража, ’ма знаех, че Мероним не спи, не, тя мислеше и се мяташе под од’ялото, докат’ се отказа и седна до мене, и се загле’а в огрения от луната водопад. Мене ме жиле’а рояци въпроси. Тая вечер огньовете и на ’Ората от Долините, и на Предвидците са угасени, рекох аз, туй не доказва ли, че диваците са по-силни от цив’лизо’аните ’ора?
„Не диваците са по-силни от цив’лизо’аните — отвърна Мероним, — ’ми големите числа са по-силни от малките. Хитрината ни да’аше предимство мно’о години, също кат’ мойто пушкало, дет’ ми даде предимство край Пресъхващото езеро, ’ма достатъчният брой ръце и умове е’ин ден ш’ сведат туй предимство до нула.“
Значи е по-добре да си дивак, отколкот’ цив’лизо’ан?
„К’ви са голите значения зад тия две думи?“
Диваците ня’ат закони, рекох, ’ма цив’лизо’аните и’ат закони.
„По-дълбоко е от туй. Дивакът си задоволя’а нуждите веднага. Гладен ли е, яде. Сърдит ли е, бие се. Надърви ли се, опра’я жена. Волята му е не’ов господар и ’ко волята му нареди: «Убий», той ш’ убие. Кат’ хищните зверове.“
Да, таки’а са Кона.
„Се’а, и цив’лизо’аният и’а същите нужди, ’ма вижда по-надалеч. Ш’ изяде се’а пол’вината си ’рана, да, ’ма другата пол’вина ш’ засее, че да не е гладен утре. Ядоса ли се, ш’ спре и ш’ се замисли ’що е тъй, та следващият път да н’ се ядоса. Надърви ли се, е, той и’а сестрички и щерки, и тях тря’а ги уважа’ат, затуй и той ш’ уважа’а сестричките и щерките на своите братя. Волята му е не’ов роб и ’ко волята му нареди нещо, той ш’ й рече: «Не!»; и ня’а да й се подчини, не.“
’Начи, попитах пак аз, по-добре да си дивак, отколкот’ цив’лизо’ан?
„Слушай, диваците и цив’лизо’аните не се разделят по племена или по вяра, или от планински хребети, не, ’секи човек е и двете, да. Древните са притежа’али Хитрината на богове, ’ма и диващината на чакали, и тъкмо туй е предизвикало Падението. Някои диваци, дет’ ги позна’ам, и’ат прекрасни цив’лизо’ани сърца, дет’ тупкат в гърдите им. Мо’е и някои Кона да и’ат. Не са доста’чно, че да властват над цялото племе, ’ма един ден кой знае? Един ден.“
„Един ден“ — туй беше са’о капка надежда за нас.
„Да, ’ма капката камъка пробива“ — помня, че отвърна Мероним.
Когат’ мойта приятелка най-сетне заспа, Госпожа Луна освети чудно, странно рождено петно точно под рамото й. Беше нещо кат’ отпечатък от мъничка ръка, да, главица с шес’ ивички, що тръгва’а от нея, и се откроя’аше бледо върху тъмната й кожа, и аз се зачудих ’що ли не съм го виждал преди. Покрих го с од’ялото, та тя да не настине.
Се’а, рекичката Маука лъкатушеше кат’ змия и струеше надолу из тъмната Долина на Маука, да, тя напоя’аше са’о пет-шес’ жилища в цялата Долина, ’щот’ туй място не беше дружелюбно и слънчево, не. В нито е’но от жилищата в Маука не гледа’а кози и затуй пътеката беше оплетена в тръни и лиани, коит’ мо’еха да ти извадят окото, ’ко не внима’аш, и на коня му беше трудно да вър’и. След четвърт миля вече бях жестоко издраскан, макар че се криех зад Мероним. Последното жилище в долината и първото, дет’ стигна’ме, беше жилището на Света Сонми, чиято глава бе едноок мъж на име Силвестри, той гле’аше таро и овес. Мълвата разпра’яше, че Силвестри бил толко’а привързан към мно’обройните си дъщери, че чак било противоестест’но, и го плюеше, че не си внасял дела в Общите земи. Из двора беше пръснато пране и дъщерите ги бя’а отвели, ’ма Силвестри не се беше дянал никъде — отрязаната му глава стоеше набита на кол и ни гле’аше, докат’ се изкачва’ме. Доста време беше стоял там, ръ’йш ли, беше червясал и докат’ наближа’ахме, е’ин тлъст плъх се изкатери по пръта и му загриза окото. Да, замърда насреща ми муцуна мустакатият дявол: „Как е, Закри, не мислиш ли, че Силвестри се’а изглежда по-’убав отпреди?“ ’Ма аз не му обърнах ник’во внимание. Един петел изкукурига от комина и тъй ме сепна, че без малко да ме съ’ори от коня, помислих си, ръ’йш ли, че сме попаднали в засада.