Се’а и’ахме нещо кат’ избор — да се сбогу’аме с коня и да се изкатерим по ронещия се хребет над долината Пололу или да фанем пътя покрай Маука надолу към брега и да риску’аме да се натъкнем на случайни Кона, дет’ събират останки след набега им. Напредналото време избра вместо нас да останем на коня, щот’, ръ’йш ли, тря’аше до обяд да сме стигнали Пръста на Икат, пък от жилището на Силвестри дотам ни оста’аха още десет мили. Подмина’ме жилището на Синьото зеле, и на Последната пъстърва също, ’щот, гле’йте, вече не се занима’ахме с разузна’ане. Вълна от дъжд ни отклони от Кохала по-надолу в долината, ’ма стигна’ме до брега, без да се натъкнем на засада, макар че видя’ме свежи следи от Кона под ножолистите палми. Океанът тоя ден не приличаше на езеро, не, ’ма ня’аше и толко’а вълни, че каяк, дет’ го карат сръчни гребци, да се преобърне. Е’на раковина на Кона изрева наблизо и от туй ме втресе. Чух си името в нейния рев. Въздухът беше изопнат кат’ барабан, пък аз бях пренебрегнал второто предсказание и знаех, че ш’ си платя за живота, койт’ бях отнел, пък ня’аше нужда да го отнемам.
Там, дет’ каменистият бряг се издигаше към Скалите на Медуза, тря’аше да завием къмто вътрешността и да стигнем през бананови горички до пътя Пололу, дет’ извеждаше от най-северната долина към Ничията земя и най-подир към Пръста на Икат. Пътят се мушна между две дебели черни скали и чу’ме подсвирване, дет’ по’ече мязаше на човешко, отколкот’ на птиче. Мероним бръкна под наметалото си, ’ма преди да успее да извади пищялната кост, по двама свирепи стражи Кона вече бя’а изскочили от двете страни на двете скали. Туй бя’а четири заредени арбалета, прицелени пра’о в гла’ите ни от педя разстояние. През каучуко’ите дървета мернах цял проклет отряд Кона! Дес’тина или по’ече конници бя’а насядали около няк’ъв навес и аз разбрах, че с нас е свършено, толко’а близо до крайната цел и въо’ще.
„Парола, коннико?“ — излая единият страж.
„К’во е туй, войнико, и ’що тъй? — ме заръга другият с арбалета си по болните места. — Дирникът на момче от Долината да цапа ’убав кон на Кона? Кой ти е генералът, коннико?“
Ужасно ме бе страх и си знаех, че ми личи.
Мероним нададе злобно, сърдито ръмжене и погледна през шлема си четиримата, после кресна, ’ма толко’а гръмовно, че птиците уплашено се разфърча’а, пък недостатъците на произн’шението й се скри’а от яростния рев: „КАК СМЕЕТЕ, ПРОКЛЕТИ ПРАСЕТА ЗАКЛАНИ, ОТ ПЛЪ’ОВЕ ОСРАНИ, ДА СЕ ОТНАСЯТЕ ПО ТОЯ НАЧИН С Е’ИН ГЕНЕРАЛ! ДИРНИКЪТ НА МОЯ РОБ Ш’ ЦАПА КЪДЕТО И К’ВОТО АЗ РЕКА! КОЙ БИЛ МОЯТ ГЕНЕРАЛ? МОЯТ ГЕНЕРАЛ СЪМ СИ АЗ, ПРОКЛЕТИ ЧЕРВИВИ ПИКОЧНИ МЕ’УРИ! СЛИ’АЙТЕ ТУТАКСИ ОТ ТАЯ СКАЛА И ВЕДНА’А МИ ДОВЕДЕТЕ ВАШИЯ КАПИТАН, ИНАЧЕ, КЪЛНА СЕ ВЪВ ’СИЧКИ БОГОВЕ НА ВОЙНАТА, Ш’ ЗАПОВЯДАМ ДА ВИ ОДЕРАТ И ДА ВИ ЗАКО’АТ НА НАЙ-БЛИЗКОТО СТЪРШЕЛОВО ДЪРВО!“
Отчаян и уродли’о роден замисъл, да.
Измамата на Мероним ни спечели са’о един сърцетуп и тоя един сърцетуп ни беше почти доста’ъчен. Двама от стражите пребледня’а, свали’а арбалетите и се фърли’а на земята пред нас. Другите двама изчезна’а нейде. Сссс! Сссс! Два’ата Кона пред нас по’ече не стана’а, Мероним внезапно пришпори коня, той изцвили, изпра’и се рязко на задни крака и аз загу’их равновесие. Ръката на Сонми ме закрепи на седлото, да, ’щот’ ’ко не беше нейната, тога’а чия? Крясъци, викове „Спри!“ и рев на раковини се надигна’а зад нас и конят се втурна в галоп, и — „фсссссс-пляк“ — първата стрела от арбалет се заби в клона, под койт’ се приве’ох, после пращяща болка опари ле’ия ми прасец, точно тука, и ме налегна оня болнав и спокоен унес, дет’ те обзема, ’га тялото ти знае, че твърде мно’о е пострадало и ня’а се опра’и лесно. Вижте, се’аш’ си навия крачола да мо’ете да видите белега, дет’ се заби острието на стрелата… Да, болеше точно толко’а, колкот’ изглежда, че и по’ече.
Се’а препуска’ме в галоп по пътя Пололу, по земя, цялата в бабуни и корени, по-бързо от ’лъзгане с дъска вътре в огромна вълна, и беше също толко’а трудно да пазим равно’есие, и аз нищо не мо’ех да напра’я, че да спра тая агония, освен да стискам още по-силно и по-силно кръста на Мероним и да се мъча да се държа на коня, кат’ се подпирам с десния крак, инак щях да отфърча, да, и ня’аше да и’а време пак да го яхна, преди Кона и техните проби’ащи кокалите арбалети да ни стигнат.