Легнал на дъното на каяка, аз се люлеех с него и гле’ах облаците. Душите пъту’ат из времената, както облаците из небесата, и макар че ни формата, ни цветът, ни големината на облака не оста’ат е’ни и същи, той ’се си е облак, и точно тъй е и с душата. Кой мо’е да ка’е от’де е бил довян един облак, или ’де ще бъде утре е’на душа? Са’о Сонми е изтокът и западът, и компасът, и атласът, да, са’о че облак атлас.
Дуофизит забеляза, че моите очи са отворени, и ми посочи Големия остров, пурпурен сред синевата на югоизток, и Мауна Кеа, забулена кат’ срамежлива булка.
Да, целият ми свят и целият ми живот се бя’а свили толкоз, че мо’еха се поберат в кръгчето, образу’ано от палеца и показалеца ми.
Закри, моят старец, си беше шантаво копеле, се’а, ’га вече е умрял, ня’а го отричам. А, по’ечето му приказки си бя’а измишльотини, пачи пръдни, пък ’га изкуфя на стари години, даже вярваше, че Мероним Предвидящата е била безценната му възлюбена Сонми, да, тъй настоя’аше, разпра’яше, че ’сичко разбрал по рождени петна и комети, и ’сичкото там.
Дъл’ вярвам на разказа му за Кона и за бягството му от Големия остров? В по’ечето истории има по мънинко истина, в някои има няк’ва истина, пък в малко истории и’а мно’о истина. По’ечето ра’оти за Мероним Предвидящата са истина, чини ми се. Гле’айте, след кат’ тате умря, ний със сестра ми му претърси’ме нещата и аз намерих не’овото сребърно яйце, на коет’ той в своите разкази викаше оризон. Както разпра’яше тате, ’ко стоплиш яйцето в ръце, във въздуха се появя’а ’убаво момиче призрак и говори на Древен език, дет’ никой жив не го разбира и нивгаш ня’а разбере, не. Туй не е Хитрина, коят’ мо’еш да използваш, ’щот тя не уби’а пирати Кона, нит’ пълни празни стомаси, ’ма понявгаш, ’га се смрачи, с моите роднини и братя будим момичето призрак са’о да го гле’аме как се рее и трепка. То е ’убаво и изумя’а малчуганите, пък шъпотът му приспи’а наш’те бебоци.
Поседнете за сърцетуп-два.
*
Протегнете ръце.
*
Гледайте.
Оризон на Сонми-451
Тогава кой беше Хе-Чжу Им, щом не е бил точно този, за когото се е представил?
Аз изненадах сама себе си, като дадох отговор на този въпрос:
— Член на Съюза.
Хе-Чжу каза:
— Да, имам тази чест.
Студентът Ши-Ли беше изключително развълнуван.
Хе-Чжу ми заяви, че ако не му се доверя, до няколко минути ще умра.
Кимнах в знак на съгласие: доверявах му се.
Но той вече ви е излъгал за своята самоличност — защо отново му се доверихте? Откъде бяхте сигурна, че няма да ви отвлече?
Не бях сигурна. Взех решение въз основа на характера му. Можех само да се надявам времето да покаже, че е било правилно. Оставихме Тимъти Кавендиш на неизвестната му съдба и се втурнахме към своите съдби по стъпала и стълби: асансьорите разпознаваха Душите и можеха да се програмират така, че да ни уловят в капан. Край нас профучаваха коридори, хлопаха се врати на аварийни изходи, тъмни проходи оставаха назад. Хе-Чжу почти ме носеше по многото стълби надолу — не можехме да чакаме да ги преодолея без чужда помощ.
В един сутерен г-н Чан ни чакаше с невзрачен форд. Нямаше време за приветствия. Колата се понесе през тунели и паркинги за фордове. Г-н Чан погледна сонито си и съобщи, че северните и източните пътища към университета са блокирани, но пистата за хидросамолети все още изглежда свободна и техните хора ще ни чакат там.
Хе-Чжу му нареди да се насочи към пистата. После извади от кесията си сгъваемо ножче, разцепи върха на левия си показалец, издълба го и извади мъничко метално яйце. Изхвърли го през прозореца и ми нареди и аз да изхвърля Душевния си пръстен. Ши-Ли също изряза душата си.