Не можех да разбера защо имигрантите бягат от Производствените зони, за да ги застигне такава съдба. Хе-Чжу ми изреди маларията, наводненията, сушата, изродените земеделски геноми, паразитите, разрастването на опустошените земи и простото желание да подобрят живота на децата си. Корпокрацията „Татко Сон“, увери ме той, е хуманен работодател в сравнение с фабриките, от които са избягали голяма част от тези имигранти. Трафикантите им обещават дъжд от долари в Дванайсетте агломерации — имигрантите искат да вярват в това и научават истината едва след като са станали недочовеци. Трафикантите действат само еднопосочно. Хе-Чжу ме дръпна настрана от един мяукащ двуглав плъх и ме предупреди, че те хапят.
Попитах как Градският управителен съвет търпи тази мизерия.
Моят водач обясни, че на Хуамдонгил се гледа като на химическа тоалетна, където нежеланите човешки отпадъци на града се разлагат дискретно, но недотам невидимо. Бордеите за недочовеци мотивират потребителите от нисшите класи, като им показват каква е съдбата на онези, които не харчат и не работят като примерни граждани. Предприемачите се възползват от законовия вакуум, за да изграждат омерзителни зони за удоволствия в бедните квартали, така Хуамдонгил съумява да плаща данъците и рушветите си на висшата класа. Веднъж в десетдневката „МедиКорп“ отваря клиника за умиращи недочовеци, където те разменят здрави телесни части срещу евтаназия; „ОрганиКорп“ е сключила изгоден договор с агломерацията и изпраща всеки ден взвод от имунизирани по геном фабрикати, подобни на аварийниците, да събират труповете, преди да се завъдят мухи. После Хе-Чжу ми каза да мълча — бяхме стигнали крайната си цел.
Къде точно беше това?
Спомням си къща, където се играеше маджонг, с еркерен етаж, с висок измазан трегер, за да отвежда навън дъждовната вода, но ако я видя отново, не бих могла да я разпозная. В Хуамдонгил няма номера на къщите, няма и карти на квартала. Хе-Чжу почука, шпионката мигна, затракаха резета и на входа се появи портиер. Телесната му броня беше изцапана, железният му лост — смъртоносен, той ни изръмжа да изчакаме да слезе Ма Арак На. Зачудих се дали под пластината на врата си носи фабрикатски нашийник.
Задимен коридор, ограден от хартиени паравани, завиваше и се скриваше от поглед. Чух тракане на плочки за маджонг, подуших мирис на крака, видях как чистокръвни сервитьорки в екзотично облекло разнасят подноси с напитки. Всеки път, когато отместеха някой параван, на докачливите им лица се изписваше момичешки възторг. Последвах примера на Хе-Чжу и свалих найковете си, изцапани в тесните улички на Хуамдонгил.
— Нямаше да дойдеш, ако новините не бяха лоши — разнесе се нестроен глас.
Тази, на която принадлежеше гласът, ни говореше през отвор на тавана. Не можех да кажа със сигурност дали набраздените й устни, сърповидните й очи и пресекливият й глас са резултат на геномика или на мутация. Отрупаните й със скъпоценни камъни пръсти се бяха вкопчили в ръбовете на люка.
Хе-Чжу застана точно под квадрата и заговори на Ма Арак На, за която предположих, че е господарка на заведението. Членът на Съюза й каза, че една клетка е станала ракова, Мефи и клетката му са арестувани, а Ши-Ли е мъртъв.
Езикът на Ма Арак На беше двойно по-дълъг от нормалното: тя го използва, за да плесне една муха. В мрака на тавана очите й светнаха. Тя попита докъде се е разпространил ракът. Хе-Чжу отговори, че е дошъл да изясни тъкмо този въпрос. Господарката на заведението ни каза да влезем в гостната.
Гостната?
Малка стаичка между силно оживената кухня и фалшива стена, осветена от слаб солар. Чаша рубиненочервен лайм чакаше на ръба на чугунен мангал, по-стар от сградата, ако не и от града. Седнахме на протрити подови възглавници. Хе-Чжу отпи от питието и ми каза, че мога да сваля качулката си. Дъсченият таван затрополи и заскърца, един люк се отвори и в него се появи лицето на Ма Арак На. Тя видя лицето ми, но не изрази никакво учудване.
Древният мангал забръждя — беше снабден с ултрамодерна електроника. Сферично поле от тъмнина и тишина заотстъпва назад, докато погълна салона и приглуши шума от кухнята. Петнистата светлина над мангала доби формата на шаран.
На шаран? Риба шаран?
Невероятен перлено-портокалов, половинметров шаран, целият в гъбовидни израстъци и с мустаци като на мандарин. С едно лениво пляскане на опашката рибата се приближи към мен. Докато плуваше, пред него се разтваряха корени на водни лилии. Древните му очи прочетоха погледа в моите, страничните му перки затрепкаха, за да го задържат неподвижен. Шаранът се спусна няколко сантиметра по-надолу, за да разчете нашийника ми, и аз чух името си изречено от старец. Погледнах Хе-Чжу, но той едва се виждаше в сумрачния подводен въздух.