— Много съм благодарен, че ви виждам — предаваният по триизмерния екран глас прозвуча любезно, но насечено, — и за мен е чест да се запозная с вас.
Шаранът се представи като Ан-Кор Апис от Съюза и се извини за визуалния драматизъм — камуфлажът е необходим, защото тази нощ Единодушието следи всички честоти.
Колебливо отговорих, че разбирам.
Ан-Кор Апис обеща, че скоро ще разбирам много по-добре, и ме помоли да проявя още малко търпение. Шаранът се завъртя към Хе-Чжу и се обърна към спътника ми с „Командир Им“.
Хе-Чжу докладва, че е евтаназирал Ши-Ли.
Апис каза, че знае и че за болката на Хе-Чжу няма обезболяващо. Напомни му, че Единодушието е убило Ши-Ли, а Хе-Чжу го е освободил, и призова моя спътник да се погрижи жертвата на Ши-Ли да не остане напразна. Последва кратко съвещание: шест клетки са компрометирани, а още дванайсет са на ръба. Съветникът Мефи е успял да се самоубие, преди да започнат мъченията. После шаранът нареди на Хе-Чжу да ме изведе от агломерацията през Първа Западна порта, да продължи с конвой до северния лагер и добре да размисли над това, което му е казано.
Рибата описа кръг и изчезна в стената на гостната, а после се показа отново от гръдния ми кош.
— Благоразумно сте подбрали приятелите си, Сонми — каза ми Апис. — Заедно можем да постигнем промени, големи промени, исторически промени, които ще трансформират нашето общество.
Той обеща, че скоро ще се срещнем отново.
Сферата отново се сви в мангала и гостната възвърна предишния си вид. Шаранът стана ивица светлина, точка, после изчезна.
Как мислеше Хе-Чжу да минете през изход на агломерацията без Души в показалците?
Само след минути доведоха имплантатора на Души. Дребният мъж с незапомняща се външност огледа разкъсания пръст на Хе-Чжу с професионално презрение, извади с пинсети от пакетче с тел миниатюрна прашинка, постави я в незарасналата тъкан и напръска показалеца с течно кожно покритие. Запитах се как една толкова незначителна наглед точица дава на носителя си права на потребител, а обрича онези, които я нямат, на жалко слугинско съществуване, че и по-лошо.
— Новото ви име е Ок-Кюн Пьо — съобщи имплантаторът на Хе-Чжу и добави, че може да свали биографията му на което и да е сони.
После се обърна към мен и докато говореше, извади лазерни пинцети. Лазерът, обясни той, може да реже стомана, но не оставя дори драскотина върху жива тъкан, така че ще усетя само леко гъделичкане. Чух изщракване.
— А сега подкожният баркод.
Имплантаторът на Души напръска гърлото ми с анестетик и ме предупреди, че сега ще заболи, но овлажняващото поле около острието на инструмента ще попречи на баркода да избухне при контакт с въздуха и да откъсне главата от тялото ми.
— Изобретателно — промърмори Хе-Чжу и ме хвана за ръка.
— Разбира се, че е изобретателно — сопна му се имплантаторът. — Сам съм го проектирал.
Той съжали, че не може да го патентова, и каза на спътника ми да приготви салфетка, за да попие кръвта. Жестока болка проряза гърлото ми. Хе-Чжу попи кръвта, а имплантаторът извади с пинцети баркода на Сонми-451, показа ми го и обясни, че сам ще се отърве от него, като ще внимава. Напръска раната със заздравител, сложи ми превръзка с телесен цвят и каза да я сменям преди сън.
— А сега — продължи той — ще извърша престъпление, толкова новаторско, че още дори няма име. Одушевяване на фабрикатка. Но вместо фанфари, нобел за изключително научно постижение и университетска синекурна длъжност ще заслужа единствено запазено място в Дома на светлината.
И още, отбеляза Хе-Чжу, абзац в историята на борбата срещу корпокрацията.
Имплантаторът отговори:
— Благодаря, братко. Цял абзац.
Операцията мина бързо. Мъжът сложи дясната ми длан върху кърпа, напръска я с анестетик, разряза възглавничката на показалеца ми, намаза с коагулант, за да спре кръвта, постави с пинцети Душата ми в разреза и напръска с кожно покритие, за да скрие всички следи на внезапното ми възнасяне до класата на чистокръвните. Този път в сарказма му се долови нотка на искреност: